В търсене на по-пълноценно съществуване хората правят чудеса; със смелост, упоритост и талант сякаш от нищото те създават империи, гигантски корпорации, отвоюват земя от морето, опитомяват животни, летят в Космоса. Но докато едни леят пот и нощем не спят от грижи за проектите си, има и други, които гледат на труда като на нещо обидно.
В почти всички общества, в модерните като правило повече, има съществен брой индивиди, които напълно заслужават да бъдат наречени икономически паразити. Те правят обществото по-бедно на ресурси и потенциал и с това директно ощетяват работещите и творящите му членове.
Но както лесно можем да се досетим, не само мързелът е проява на икономическия паразитизъм. Има организации и индивиди, които полагат наистина големи усилия, но в крайна сметка си остават само едно: социални паразити.
В началото беше трудът
Не баба, а сам апостол Павел каза: "Ако някой не иска да работи, не трябва да яде". Според книгата - бисер "Човекът и неговият труд", написана през 1942 г. от бъдещия български патриарх Кирил, голямата разлика между Новия Завет и елинския свят е в отношението към труда.
Трудейки се, общувайки най-близко с трудовите хора, Спасителят "даде най-здравата обосновка на труда в съзнанието на човека, издигна труда до морална ценност, освети труда, отрече безделието, представи го като позорно и безчестно бягство от живота и от дълга".
Тази идеология на труда, колкото и да е величествена, не е еднозначна. Трудът понякога се превръща в мания - както за тези, които сами се трудят, но така и за онези проповедници и надзиратели, които карат другите да работят. Не е случайно, че Христос укори Марта и похвали Мария (Лука 10:40 - 42).
Отбележете в тази линия и публикацията от 2010 г. "Намаляването на работното време като път към устойчивост", в която авторът издига тезата, че увеличението на производителността на труда в развитите общества незабавно трябва да се размени за намалени работни часове вместо за продължаващо повишаване на консумацията. В противен случай скоро и четири планети няма да са достатъчни.
Манипулираното постмодерно общество не разбира значението на думите дълг и безделие и априори им се присмива. Единствено повишената консумация може да оправдае полагането на повече усилия. В един момент консумацията действително се превръща в задължение, в дълг към нацията, като тези, които следят макроикономиката на САЩ добре разбират за какво говоря.
Труд, който бива заплатен, предимно за да може лицето да започне да консумира (и да влиза в дългове), говори за нещо повече от порочен кръг - това е то истинският паразитизъм.
Паразитизъм и симбиоза
Изкушението да се правят сравнения и търсят аналози и разлики между света на живата природа и човешката икономика е толкова силно, че учени като Чарлз Дарвин, Хърбърт Спенсър и Фридрих Хайек с готовност му се поддават.
Както конкуриращият се бизнес търси печалба, така и листата на растението се разтварят към слънцето, затъмнявайки и оставяйки хилави по-задните от тях. Кой може да обвини лъва, че обича месо? - попита в началото на настоящата криза наш икономист.
Но съвременните бизнес мрежи отразяват и другото лице на живия свят: за да оцелееш, трябва да си сътрудничиш. Трябва да сътрудничиш поне пасивно; ако си част от стадо, стратегията ти е да следваш масата и да не се отличаваш. Или спираш да мислиш за себе си, тоест губиш инстинкт за самосъхранение като индивид, изграждайки клетките на кошера и мравуняка на вида.
Дивият свят показва и много по-сложно "икономическо" поведение, когато инстинктите на агресия и страх се потискат в името на взаимната полза.
Симбиоза, съвместен живот, в модерната социобиология е общо понятие за случаите, когато индивиди от различни видове разчитат на другия, за да оцелеят и да се размножат. Взаимната полза е само един от аспектите на симбиозата; понякога от контакта между видовете само единият извлича полза, докато другият е неутрален. Твърде често единият вид нанася вреда на другия вид - това наричаме паразитизъм.
Паразитизмът представлява истински икономически проблем, защото ако в своята експанзия паразитът нанесе твърде много щети на потърпевшия вид, то ще го омаломощи, понякога до смърт - и така ще загуби източника си на жизнени ресурси. Майсторството е да се паразитира най-продължително. Споменатият български икономист още твърдеше: убивайки най-силния си конкурент, убиваш пазара. Монополът е много ветровито място ...
Паразити ли са банките
По данни на БНБ за първите 11 месеца на 2010 г., след като са платили приблизително 72 млн. лева данъци, банките в България са спечелили 583.5 млн. лева. Приходите им са нето 3.5 милиарда лева, в това число 2.66 млрд. лв. нетни приходи от лихви и 687 млн. лв. (почти 20%) приходи от такси и комисиони, след приспадане на разходите за събиране. Оправдани ли са тези приходи?
Самото събиране на лихва, толкова характерно в наше време, през първите столетия от развитието на икономическата мисъл в Европа далеч не е толкова саморазбиращо се. И в наши дни тук и там лихварството е укорявано.
От предколедните послания на образовани лидери от различни християнски деноминации, обясняващи как търсенето на най-висока доходност смазва морала, икономиката и обществото, през уж благочестивите сукук - облигации сред мюсюлманските страни, където печалбите от лихви са забранени, а и след успеха на експериментите с отрицателна лихва в някои общини в Алпите: светът все още не иска да повярва, че ще трябва вечно да плаща лихва на големите пари.
Предоставянето на работен капитал в никакъв случай не може да се разглежда като паразитизъм в едно просветено общество. Акумулирането на средства от спестявания, предимно с краткосрочен хоризонт и разпределянето им в дългосрочни проекти е ключова дейност в съвременното общество. Тази операция задължително трябва да се награди с парична премия.
Но както видяхме, претенциите на финансите не спират дотук. С подкрепата на банките, инвестиционни фондове влизат в произвеждащи предприятия като "инвеститори" и ги принуждават да вземат несвойствени пазарни решения, макар включително и с добри последствия.
Но те искат не просто да печелят, а да контролират обществото и могат да си позволят да го правят, защото на практика те разпределят ресурсите му. Строят се и нови мощности, но чак когато рискът намалее, тоест когато се формира търсене. А от кулата на финансите търсенето може и трябва да се насочва.
Финансите, да обобщим в исторически план, не са особено съвместими със свободата. Те се нуждаят от свобода за действие, за да се наложат и да запазят периметъра си. Затова бе и тази теоретична мощ през първата половина на XIX век в оправдаването на частния интерес, пред надвисналата сянка на църквата и държавата - безспорни, пак в исторически план, икономически и социални паразити. Но за да функционира гладко една национална банкова система, тя се нуждае от нищо по-малко от послушанието на един народ.
Кърлеж, впил се надълбоко
Цяла научна школа, институционализмът, изучава органелите, от които е изградена клетката на обществото. Традиции, нрави и навици, авторитет, общоприети институции - това е структурата на обществата, техният скелет. Има цяло научно направление, наречено Институционална промяна. Тя, промяната, най-вече е трудна. Народът е гъвкава субстанция, но учредените институции са застинали във времето на основаването си. Те са като каменни сгради, които периодично се нуждаят от излъскване, понякога ремонти.
Някои институции още с раждането си са замислени като паразити. Как иначе да разгледаме класата на прислужниците на богатите, която по времето на Маркс е 15% от работната сила на Великобритания? В хода на събитията и с промяната на времето други органели са загубили своята първоначална конструктивна функция и сега са закърнели, но продължават да смучат социална енергия.
Ограниченият характер на производството и платежоспособната консумация предполагат първи принцип в икономиката да е стремежът към ефективност; той обаче подминава институциите и е пренебрегван от политиците.
Като какво да разбираме факта, че според Банката за международни разплащания ежедневно равностойността на 5 трилиона долара обикаля света под формата на различни валути в търсене на добрия валутен курс, насъскани от наличието на няколко десетки валутни двойки, чието съотношение е в непрекъснато движение и дисбаланси някъде са неизбежни? Трудно е да се определи каква конструктивна работа вършат тези парични потоци.
Не е нова идеята тези спекулативни пари да се обложат с такса. Може да се пресметне, че с данък от 10 пипса (един промил) годишно ще се съберат 1500 млрд. долара, сумата е съпоставима с годишните инвестиции за овладяване на климатичните промени, изчислени от глобалните икономисти. Но е ясно, че подобен данък изисква нова, днес трудно мислима институция. Толкова дълбоко в нашето общество вече е загнездена ненакърнимостта на претенциите на частния капитал.
Професионалните паразити: армия без враг
Разбира се, трябва да погледнем паразитизма и по-широко от икономиката. Ефективността не е всичко - с този девиз безсмислени организации и учреждения се оправдават защо продължават да теглят социални ресурси. Например в България президентството може да ни струва в пари "само" 10 млн. лева годишно.
Но от друга гледна точка то създава един важен политически полюс с дестабилизиращ потенциал в една скромна парламентарна република. Президентството отнема телевизионно време и обществен вот, който може да се използва не за избора на нов безгрижен шоумен, а примерно за първия в България народен референдум.
Същото важи за армията. Приемам, че сигурността на границите е важна цел. В социалния бюджет бих проумял разходи за малка, активна при бедствия, авторитетна и професионална армия, още повече щом армията е институция на народността и като такава има голям възпитателен периметър. Бих отделил за нея максимум 1% от брутния вътрешен продукт.
Впрочем през 2011 г. са предвидени "само" 934 млн. лева за българската армия, около 1.3% от очаквания БВП и 4.5% от очакваните данъчни приходи. Но предвид диспозицията на световните сили, днес армията ни още има да доказва, че не паразитира.
Държавният апарат като цяло лапа наистина големи дялове от българската пита. Системата с главно С в бюджет 2011 г. ще получи 6.11 млрд. лева ( в това число включвам и финансирането на съдебната система с почти половин милиард). Това е повече, отколкото разходите за здравеопазване, образование и наука взети заедно.
Държавата винаги е обвиняем номер едно в разследването на социалния паразитизъм - и очевидно има защо. Гражданите трябва да окажем натиск върху държавата, за да получим от нея поне някаква форма на взаимноизгодна симбиоза.
Продължавам да негодувам, че в цялата си грижа за потребителски права тя начислява ДДС върху приходите от благотворителност, третира безработните като самоосигуряващи се и субсидира със стотици милиони неизгодни за народа проекти.
Затрудних се да обхвана толкова различните аспекти на икономическия паразитизъм в подобен обем. Повече по някои от засегнатите теми, включително мотивът, че консуматорското общество е глобален екологичен паразит, може да се прочете в книгата ми "Унизената земя", която излезе м.г. В края обаче искам да акцентирам на още два нюанса, без които упражнението няма да е пълно.
Първият е "паразитизмът като дълг": безделието е най-почитаното занимание, след войната, за древното тракийско племе гети - пише Херодот (Histories, 5(6)). Националният персонаж "скатавка" не просто е напълно жив, той се надува. Сред широки кръгове от населението българският Пулчинела е моделът за подражание.
Поне не сме сами, макар компанията да не ни е в категорията: класата на безделниците и в най-развития свят се стреми да доказва, че е богата и няма нужда да работи.
Другият важен момент е, че паразитите - било индивиди, било организации, било институции - смучат далеч не само пари. Емоционалният паразитизъм е също толкова икономически, колкото корупцията и мързелът.
