В България има две категории хора на изкуството.
"Голтаците"/"балъците", които работят, без да ги е грижа кой ще ги купува. И творците, намерили входа към комерса и мейнстрийма, така че да се издържат що-годе прилично с интелектуален труд, като си позволяват понякога някоя благинка в живота.
Лошото за колективното културно самосъзнание на нашата територия е, че връзките между двете групи културни дейци и публиката извън границите на София се късат една по една с всяка следваща година.
Ще ви дам пример. Наскоро работещите в театрите, музеите и филхармонията излязоха на протест и се хващам на бас, че масата хора, живеещи в провинцията, тази новина ги е трогнала, колкото и падането на курса на виетнамските донги - никак.
Няма защо да се изненадваме, ако последното е вярно.
Общото между културтрегерите и бенефициентите на тяхната работа отдавна върви към абсолютната нула. Откъде да дойде съчувствието, когато си живуркат като два отделни острова.
Навремето шекспировият мислител сред министрите - Вежди Рашидов - обобщи шахматната ситуация с един цветущ израз: "Знаете ли, с българската култура винаги ще е така. Ще се намира някъде там, след кюфтетата".
Сиреч, за българина като общо кратно културата отдавна не е фактор. Тя се е превърнала в нещо като зоо експонат, който трябва да се захранва от време на време с някой друг морков през решетката, колкото да не умре.
А що се отнася до мнението на културните деятели за българското общество - там цари широко неразбиране към проблемите на хората извън центъра на София и покрайнините му.
В тези случаи пирамидата на Маслоу действа безотказно. Когато базовите нужди на даден човек не са задоволени, той няма как да се вълнува за бъдещето на духовното си благоденствие.
Ще се вълнува да си плати сметката за тока навреме, за да не спи на тъмно, да си купи ваучер за телефона, да хване промоциите, за да мине тънко с вечерята.
Такъв е общественият строй, описан от по-интелигентните хора. И не е на място, и е направо цинично, когато представител на културните среди реши да търси сметка на хората, че не идват в театъра, а гледат риалитита по телевизията.
Отделно от класовия разнобой, риалити предаванията са с хиляди пъти по-примамливи за онзи слой от хора, които с десетилетия стоят далеч от високото изкуство. На телевизионния екран те намират герои от собствената си среда и сюжети от собствения си живот.
Нещо, в което културното съсловие издиша. Много от артистите изпитват погнуса от опцията да намалят леко духовното извисяване и да намерят общ език с човек, който не е имал досег с литературата, театъра и операта от десетилетия.
А щом ще си говорим за това как образованите хора могат да въздействат на тези по периферията, то нека е ясно, че не назидаването е работещият инструмент в процеса, а емпатията.
Няма да покълне читаво семе, докато творците поголовно си стоят в комфорта на софийската квартира и мелят на чуждата глава - чети, образовай се, бъди повече човек с интелектуални пориви, а не животно с инстинктивни нужди.
Истинската емпатия е да отстъпиш с няколко крачки от просветното си превъзходство и да слезеш на нивото на хората, които са на минималната работна заплата.
Същото важи в еднаква сила и за онзи пласт български граждани, които се ужасяват от интелектуалците като от бостанско плашило. Няма нищо страшно.
Току-виж съприкосновенията с талантливите изкоренят болестотворната ни толерантност към неразборията.
Има потенциал тези хора така да възпитат визуална култура към средата, в която живеем, така че да не ни е все тая, когато подминем фонтани-бидета, ръждясали шахти, висящи кабели от сгради и плаващи плочки.
При това развитие на нещата, за интелектуалците ще има материален плюс. Ще се ориентират как да привличат публиката, а не да я заплашват с духовно падение, ако не присъства на най-малко два спектакъла за сезона.
Но най-вече, ще срещат широка обществена подкрепа, каквато сега им липсва. Така че следващият им протест да се чуе, а не да излезе нищо и половина, както стана с последния.
