Когато съм била на 2 години, още твърде невръстна, за да си спомням ясно случката, баща ми ме е отвлякъл.
По средата на една от многото раздели с майка ми, на татко му дошло до гуша от разправии. Уморил се да моли майка ми да ме пусне за два-три дни при него. Затова си спретнал гангстерска сцена в стил "Добри момчета".
Излъгал майка, че ще ме вземе, за да ме почерпи с торта, качил ме в някаква кола и духнал.
Това се е случило през 1991 г., когато нямаше мобилни телефони, нямаше смарт часовници с вградени GPS устройства, нямаше нищо, с което да проследиш даден човек от точка А до точка Б и да знаеш къде се намира.
За няколкото часа, в които ме е нямало, майка ми, баба ми и дядо ми са стигнали градуса на пълната истерия. Извикали полиция, отишли пред къщата на баща ми и вдигнали шоу пред съседите за чудо и приказ.
Безброй пъти съм се питала дали сцената не лежи някъде в подсъзнанието ми. Дали не се отключва при общуването ми с мъже, дали не ми е вменила вина, защото като дете съм гледала скандала и вероятно съм вярвала, че циркът се вдига заради мен.
Колкото по-зряла ставам обаче, толкова повече се надига въпросът: дали ситуацията щеше да е различна, ако в държавата ни действаше закон за споделеното родителство.
Но примерите за такъв у нас до днес е трудно да се посочат.
В България в 99% от случаите правата се полагат на майката. Реформи по Закона за родителските права не са правени. Бащите остават пренебрегнати в голяма част от казусите, когато не се стига до споразумение за съвместно отглеждане на детето.
Затова група родители излизат на протест с настояване за промени в закона, използвайки убийството на Пейо Пеев като повод.
Странно е човек да става символ на движение с трагедията си, но щом Пейо Пеев отваря врата за бащите като него да влязат в обществения дискурс, шансът трябва да се грабне.
Не всеки ден масмедиите поставят под лупа родителските права и не всеки ден законодателните органи са принудени да чуят за проблемите на бащите, които в битката за време с децата си, понякога се чувстват просто донори на сперма.
В сегашния си вид Законът за родителските права толерира майката. Ако не е зависима от разни субстанции и не е с доказано намален родителски капацитет, тя получава пълното попечителство над детето.
На бащата се позволява режим на посещение, който в единия вариант се урежда между самите родители, а във втория - съдът може да назначи служебни посещения, взимайки предвид конкретния казус и размера на издръжката, която се плаща.
И при двата случая обаче, вероятността бащата да изтегли късата клечка е голяма, защото той не е законният попечител на детето си.
Майката е. А тя може спонтанно да реши, че няма да спази постановеното от съда и няма да позволи на детето да се види с баща си. Таткото не може да се обади на полицията и да разреши спора още в същия ден, защото по закон той няма право на глас.
Трябва да отнесе жалбата си до съда, да се оплаче, да наеме адвокат, да намери свидетели, да си плати процеса и да изчака датата на делото.
Чак тогава евентуално може да има справедливост за него, но тя ще е след дъжд качулка.
В това време пред майката може да изникват нови условия, заради които да не спазва уговорката и да не пуска детето при баща му.
Като например: таткото си е намерил любовница; бащата прекалено бързо е продължил с живота си след раздяла; тъщата и таткото не се разбират; свекървата и снахата не се разбират; зълвата е злословила за снахата пред съседите; двата рода враждуват по-дълго и язвително от Монтеки и Капулети.
Причините от бита са много. Свидетели сме на номерата им регулярно.
Ако ставаше дума само за 90-те, когато се изливаха основите на личните ми житейски травми, мога да се съглася със съда и автоматичното прехвърляне на правата на майката.
Зловонната стигма, че бащата не го бива за възпитател, още тежеше във въздуха.
Но сега, когато все по-често може да се види как двамата партньори си поделят домакинските задължения и как татковците си взимат отпуск по бащинството, за да се грижат за новороденото си бебе, е пълна мистерия за мен защо Законът за родителските права стои непроменен.
Не че разпоредбите категорично спират споделеното попечителство, но го правят трудно като покоряването на Еверест.
В модерните максими се казва, че всяко дете се нуждае еднакво и от двамата си родители, а българският закон още не се е усетил, че няма да е лошо, ако отразява този принцип.
Съмнително, че той ще спре родителите да използват децата си като копие, с което да се наранят.
Но поне ще позволи и на бащите, и на майките да бъдат поравно с децата си, без да превръщат едното излизане, едното преспиване и едната ваканция в риалити предаване за целия квартал.
