Не ходете във Венеция. Освен ако не изпитвате чисто научно любопитство да изследвате последиците от свръхтуризма и сте любопитни да проследите как един реален град се е превърнал в тематичен парк.
Ако обаче сте попили от митовете за романтиката на града с каналите, гондолите, карнавала, маските, мостовете и старинната атмосфера - не очаквайте това. Повечето от тях са там, но трудно ще ги видите и още по-трудно ще ги усетите.
От високите очаквания ще остане само пух, прах, пот и крайно неприятното чувство от сблъсъка с хиляди човешки тела. Плюс голямото разочарование от превръщането на наистина красиво и уникално място в клише без грам собствен чар.
Венеция, която аз видях, е мъртъв град.
Парадоксално - пълен с народ, олелия, живот, храна и магазини, но изпразнен от съдържание. Защото съдържанието на едно населено място е реалният му живот отвъд фасадата, местните хора, ежедневието им, навиците им, кафенетата и баровете им, битието им, което вдъхва атмосфера.
Тях обаче ги няма. Или дори и да ги има, са затрупани под дълбоки пластове комерс.
Бях доста наясно какво може да се очаква от Венеция. Градът не беше цел на престоя ми в Италия - просто имах няколко свободни дни доста близо до прословутата лагуна и реших, че все пак ще е грехота да не се разходя дотам, но със съвършено празна кошница очаквания.
Обаче подцених ефекта на тълпата и колко задушаващо е струпването на прекалено много хора на място, което е предназначено за пъти по-малко. Едва изчаках да дойде време за влака, с който да се евакуирам от тази лудница.
За това как свръхтуризмът съсипва този град е говорено много. Както и за опитите на местните власти да ограничат достъпа с такса за влизане, с рестрикции за круизните кораби, които изсипват тумби народ, с ограничения за големи групи, за високоговорители и прочее.
Може и да имат някакъв ефект, но навалицата пак е свръх.
Още куп други изключително популярни места имат същия проблем като Венеция, но в този град ситуацията е особено тежка по ред причини.
Венеция е остров и няма накъде да се разшири, освен това е малък остров. Във времената на дожите може да е била голяма търговска и икономическа сила, но днес разчита най-вече на туризма и балансът между приходите от посетителите и ограничаването им е доста сложен за местните власти.
Както и на други места, жилищният проблем е огромен, с пазар, ориентиран към краткосрочни наеми, и в резултат от всички тези показатели населението на Венеция намалява - понастоящем то е около 50 000 души, при 140 000 преди по-малко от век.
С местните си отива и всичко автентично - на мястото на хлебарници, месарници и работилници се появяват магазини за сандвичи и сувенири, постепенно всяка улица в града заприличва на съседната и губи напълно облика си. По каналите не се движат техните лодки, а гондоли с туристи, които търсят романтика и усърдно документират с телефоните "преживяването".
Тук дори не става дума, че в града е прекалено скъпо, или че се продават само боклуци и всичко е китайска ширпотреба - не, не е, или може би все още не е.
А за това, че лицето му е единствено и само туристическо, доминирано от бродещи тълпи, опашки за сладолед и селфи на ключови места, блъсканица и позиращи в някое кьоше пред телефона си инфлуенсъри.
Че това отдавна не е град, а декор без душа, нещо като музей на открито и тематичен парк.
Защото когато не можеш да се движиш свободно по улиците, когато си заобиколен единствено от крещящи за вниманието ти магазини, ресторанти и кафенета, няма как да видиш и усетиш каквото и да било друго - архитектура, паметници, атмосфера, знаци на идентичност.
Доминират досадата, леката клаустрофобия и известни съмнения относно качествата на човешката раса.
И убеждението, че това място не си струва.
