"Щом те ревнува, значи те обича", е фраза, която съм чувала от стотици хора и всеки път се чудя по челото ли да се плесна, или тихичко да изпуфтя, че това е най-голямата глупост за връзките, която битува в нашата народопсихология.
Трудно мога да си обясня защо хората вярват, че ако някой ти вдига скандали за дреболии, държи те на къс повод и изначално ти няма доверие, значи много те обича и с дивашкото си чувство за собственост изразява силните си чувства.
Веруюто обаче е пуснало дълбоки корени в ценностната ни система, както става ясно от проучване на "Тренд" за домашното насилие.
В общи линии резултатите от изследването са обнадеждаващи, тъй като показват, че болшинството в българското общество в станало по-нетолерантно към шамаросването вкъщи.
Но нали сме си на Балканите, където боят, сексът и сръбската музика са национално мото, от което още се отучваме, проучването на "Тренд" улавя и някои притеснително закоравели тенденции.
Като например, че ревността - най-стабилният стожер на емоционалното насилие - е върховен израз на дълбока привързаност.
20% процента от анкетираните в "Тренд" са за заявили, че гледат на ревността като признак на любов.
15% допълват, че за тях е нормално да проверяваш телефона и чатовете на половинката си. А 25% признават, че считат за неприемливо партньорът им да се сприятелява с хора от противоположния пол.
Леко се изненадвам, че процентите не гонят 100 предвид честотата, с която срещаме ревността във всекидневието си. Но и двуцифрените резултати са достатъчно смущаващи, тъй като ревността и шамарите са двете страни на една и съща монета.
Няма как да се похвалим, че вече не сме толкова толерантни към домашното насилие, докато не избием от главите си веднъж-завинаги схващането, че ревността е знак за любов. Повсеместно.
В масов хор и в съкратени рефрени е наложително да си повтаряме цивилизованите закони за човешките взаимоотношения, за да не се учудваме при следващия брутален случай на домашно насилие, че проблемът е ескалирал, като в същото време 25% от хората у нас считат приятелството между мъж и жена за неприемливо.
Убедена съм, че ако обществената нагласа относно романтиката се промени, семето на домашното насилие на редица места ще се попари в зародиш.
Току-виж ако достатъчно дълго си повтаряме, че ревнивците са комплексари, фразата ще стане устойчива в родното съзнание, и ще избута онази глупост "щом те ревнува, значи те обича" от романтичния пиедестал.
Затова да го преговорим за хиляден път - ревността е езикът на ниското самочувствие, не на любовта.
Ревнивецът изпитва константен страх, че ще бъде изоставен и отхвърлен от половинката си. Вярва, че е под нивото на човека, с когото се е събрал. Че ако той или тя се обърне и се огледа около себе си, ще си намери някой по-добър.
Всъщност маниакалният ревнивец има страшно ниска себеоценка, заради която си мисли, че стои под всички останали.
Това убеждение го подлудява. Прави го параноичен, ирационален.
Увещава се, че за да задържи скъпия за себе си човек, трябва да отреже пътищата му за бягство. Трябва да го изолира от всички опции да срещне потенциален съперник, пред когото ревнивецът смята, че няма никакъв шанс.
Иска му се да държи половинката си под око през цялото време, защото вътрешно е сигурен, че ако изпусне юздите, той/ тя ще го направи на маймуна, което ще е жив кошмар за ревнивеца.
Ако сте склонни да се привличате от подобни типажи, беж на терапия. Не го чакайте да се превърне в Деймън Салваторе от "Дневниците на вампира".
Разбира се, съществува и обратната ситуация. Когато единият от двамата души във връзката споделя мирогледа, че ако не те ревнува, значи не те обича, и целенасочено се стреми да събуди съмнения в лоялността си.
Инсценира бутафорна комуникация онлайн, спотайва се, кара човека до себе си да се чувства несигурен. Насърчава гонитбата, за да получава уверения за любов, допълнително внимание и прочее емоционални "ползи".
Гледа на игричките си като тестване на партньора и любовта му.
При подобни проби, ако даден човек е уверен в себе си и не цели да доказва предимствата си, моментално ще изстине, колкото и горещи да са били чувствата му в началото.
Стига семейната среда е да била предразполагаща, човек би трябвало да се отдръпне, когато чувството му за собствено достойнство е поставено под въпрос. А не да се връзва на номера, че трябва да се усъвършенства, за да си извоюва привилегията да бъде гадже на еди-кой си.
Това е чист шантаж, който прераства в потисничество, а после и във физическо насилие.
Възможно е в някои филми и сериали любовта насред стихийна ревност да изглежда вълшебно и романтично. Но в действителността постоянната подозрителност създава само страх и напразно трошене на нерви.
