"Kак тебя зовут?"
"Меня зовут свинский бут."
Този бисер на градския жаргон от 80-те беше първото нещо, което изникна в съзнанието ми, когато се замислих как да започна този текст.
Може би е, защото таблицата с руските падежи, изрисувана с различни по цвят флумастери върху парче кадастрон, десет години вися на стената в детската стая до плакатите на ПФК "Левски", Гойко Митич и Led Zeppelin. И освен това е едно от трите неща, с които най-силно асоциирам това десетилетие (другите две са дъвките "Турбо" и котката ми Тони Шумахер).
"Левски" вече не са ми любими, бате Гойко отдавна не е актуален индианец, а английските рокаджии ги свалихме още преди 30 години като пребоядисвахме детската . И таблицата я няма.
Така и не успях да науча падежите като за пълно шест. По-скоро като за отличен 5.50. Бях дисциплинирано и упорито дете, което със стоицизъм се справяше с житейските изпитания и неприятните задължения, които, освен яденето на попара с чай за закуска, включваха и учене на език, който ненавиждах от дъното на невинната си душа.
Вместо да се прехласвам по Есенин в оригинал и текстовете на Булат Окуджава, и аз като по-големите, отракани средношколци, изтърквах касетките от превъртане, за да свалям текстове на песни на ABBA и Bee Gees - на ръка и с български букви, леко притеснена от мисълта, че извършвам диверсионна дейност. Не че ми беше съвсем ясно какво е "диверсия", но думата беше модерно-казионна и определено ми миришеше на близка среща с милицията.
Трябваше ли да се чувствам виновна, че не обичам искрено нашите освободители от няколко робства, както подобава на един истински пионер и комсомолец? Със сигурност да.
Исках ли да уча по-скоро американски, отколкото руски, за да разбирам какво си говорят под дублажа героите от "Малка къща в прерията"? You bet. Правеше ли ме това русофоб под прикритие? Нямах представа.
Знаех само какво чувствах, а то беше, че я не люблю говорить по руский. И че не чакам никого "на вокзале в Москве." Нито пък, че "у меня есть чемодан."
Дълго време, след като дойде демокрацията и започнахме да се отваряме към Запада, продължавах да си задавам мъчителни въпроси за прахосаното, както ми се струваше, време от младия ни живот. Бяхме ли долно изманипулирани от Крокодила Гена и Чебурашка? Колко по-измислени от Дядо Коледа бяха Дядо Мраз и Снегурочка?
Твърде късно ли се научихме да правим разлика между братя и братушки? Бяхме ли по-изостанали от нашите връстници от другата страна на Желязната завеса, които, докато ние си разменяхме писма и ваденки с непознати другарчета от Нижний Новгород и Ленинград и гледахме съветски анимации, си дупчеха ушите с безопасни игли и слушаха пънк, без дори да ги е страх, че ще ги изключат от училище за това?
И изобщо, ехооо!, имаше ли и други като мен, които бяха клинично ядосани, че не сме се освободили от освободителите по-рано!?
В момента седя в едно кафене и, ако щете, вярвайте, съм се вторачила в един стар плакат в рамка на стената. Изобразява сърп и чук в средата на обагрена в червено карта на СССР, към която от всички страни са насочени оръдейни дула. Надписът е на немски: "Nieder mit den Kriegshetzern! Kämpft für die Sowjetunion!" Долу подстрекателите на войната! Бийте се за Съветския съюз!
Много пъти съм идвала в това заведение и съм забелязвала плаката, но чак сега наистина го виждам. И ако преди ми се е струвал просто ексцентрично допълнение към ретро декора, сега, в сюрреалистичната светлина на случващата се на едно море разстояние война, текстът ми звучи особено злокобно и нелепо.
Чувствам, че изпадналият до този момент в кататония посттравматичен синдром ме връхлита с нова сила. Но той не е само мой.
Това е синдромът на едно цяло поколение от сега 50-тина годишни хора, на които години наред им беше втълпявано да вярват, че всичко хубаво на тоя свят е "сделано в СССР" - от казващите "мама" кукли до песните на Алла Пугачова и семейната Лада.
Едно поколение, което днес гледа с любов, но и с доза завист, как децата им живеят свободен от партийни поръчения (и попара с чай!) живот.
И вижте, моля ви се, как само се обърна палачинката! Или по-скоро как пак се налага да обърнем с хастара навън ценностната си система, за да заявим позицията си. За да се определим като "такива" и "онакива". И няма да ни бъде нито за втори, нито за трети, нито за десети път. Били сме:
турски мекерета и хайдути-революционери
фашисти и комунисти
пролетари-интернационалисти и прозападни империалисти
глобалисти и анти-глобалисти.
тръмписти и анти-тръмписти
ваксъри и анти-ваксъри
празнуващи Свети Валентин и празнуващи Трифон Зарезан...
Сега обаче се престрояваме по друг признак: путинистите в ляво, анти-путинистите - вдясно.
А тези, които не могат да се определят, да вземат един сърп и да си го набият с чука!
