Навремето е било по-хубаво.
Сиренето и кашкавалът, разказват, са били от мляко, кренвиршите - от месо, а децата са играели на двора, а не на таблетите. Ех, какво време е било, възкликват с нескрито страдание някои хора.
А групата на носталгиците като че ли расте главоломно... И се опитвам да ги разбера, Бога ми, наистина се опитвам.
Да си легнеш в държава с планова икономика и да се събудиш в капитализъм звучи брутално.
Да не пропускаме и дивите мутренски години, показните убийства по улиците и мотото на тази ера: "Мачкай, за да те уважават".
Почти невъзможно е след всичко това да не ти домъчнее поне малко за епоха, в която няма престъпления, дори и да е по простичкия факт, че не ги съобщават по медиите.
Така действа носталгията.
Тя е вълшебна лупа, чието уголемяващо стъкло е обагрено в розово. Като я насочиш към миналото, носталгията нерядко не го прави мътно и неясно, а напротив - усилва докрай контраста. И всичко изглежда едно такова ярко, красиво...
И сега има сирене по магазините, даже десетки видове, ама ехееей, онова беше друго. И сега децата вилнеят по площадките, ама все пак, тогава бяха още по-щастливи. И така нататък.
Само че времето, колкото и разтегливо понятие да е то, винаги върви напред и никога, ама никога назад.
Да си позволим глътка носталгия е едно, но да затънем във времеубежище (по Георги Господинов) е съвсем друго. И някои са нагазили във втората ситуация, не в първата.
Даже и най-прекрасното минало обаче няма как да се върне, колкото и да го жалим.
Най-много ако затънем още повече в жалейки по соца, да се наложи изграждането на тематични средища, подобни на Исторически парк.
Да си изградим няколко бутафорни места, които от немай-къде да приютяват носталгиците. Истински времеубежища!
Там, ако си пофантазираме, може би ще има билетче от 6 стотинки, бозичка - пак за толкова, писма от руско другарче, компютри "Правец", износ на красны перец за СССР...
А може да има и политически лагери, гранични кльонове, стрелба в гърба, ако опиташ да емигрираш, магазин с вечно празни рафтове и до него показен магазин тип Кореком.
Ето затова е най-разумно да гледаме напред и да не се оставяме тази хитруша - носталгията - да ни завладява.
По този начин и бъдещето чудодейно ще започне да изглежда по-оптимистично, защото няма да бъде сравнявано с изопачено от сантименти минало. И цялата обществена енергия ще се съсредоточи към това да живеем по-добре тук, сега, в този ден.
Току-виж изведнъж се окаже, че напред е далеч-далеч по-светло.
И се помни от бъдещите поколения с добро не само заради носталгията.
