Дали Коледа нямаше да е по-приятен, спокоен и уютен празник, ако на света не съществуваха деца или поне подаръци?
Въпросът, естествено, е чисто хипотетична шега. Обичаме децата, както и подаръците, и дори и Коледа, но комбинацията от трите сякаш превръща празника в бясна надпревара с времето, бюджета и нервите и ти изпива силите и мозъка до степен, че навръх Рождество се чувстваш като най-съсухрената стафида от празничния ошав.
С последно усилие на волята зареждаш скъпо опакованите около 300 подаръка край елхата и лягаш в трепетно очакване на радостта, която ще грейне на детските лица, когато на сутринта малките се втурнат по пижамки със зимни мотиви към дръвчето.
Сутринта е катастрофа.
Радостта трае до разопаковането на последния подарък, ръчно плетените чорапи от леля Ванче, пуловерът с еленчета и три номера по-голямата рокля от баба Соня се въргалят непогледнати в ъгъла, всички настъпват разпръснатите части от легото за 300 лв., вие крещите подаръците да се приберат, а децата набиват в захлас медени сладки пред телевизора, стиснали по един нов Бакуган.
Подаръците не ги радват, не и по начина, по който на вас ви се е искало, и категорично не пропорционално на парите и емоцията, които вие сте вложили.
Как да направим така, че от разочарование раздаването на подаръци да се превърне ако не в празник, то поне в приятно прекарано време?
Основно - като занижим както собствените си очаквания, така и тези на децата.
Ние, възрастните, имаме самоизмамния навик да проектираме любовта към децата в подаръци и предмети. Влагаме пари и усилия, блъскаме се по молове и се дебнем с куриери, за да осигурим ултимативния подарък.
Избираме старателно и правим грешката да съдим по вложеното от себе си - подаръкът трябва да е голям, или да са няколко, трябва да е скъп (Коледа е!). Не може да е нещо символично - искаме много да зарадваме децата и смятаме, че това става с много подаръци за много пари.
Само че това, което детето вижда, е просто една опакована кутия с предмет в нея.
Това може да е играчката, която то е пожелало, но си остава неодушевен предмет и малкият човек няма как да усети и разбере колко емоция и отдаденост сте вложили вие в него, нито да знае колко залагате на реакцията му. Детето реагира естествено - ако му харесва подаръкът, се радва, ако не - не.
И колкото повече правите грешката да материализирате обичта си под формата на подаръци, толкова по-малко благодарност получавате отсреща. Детето се пресища и просто спира да се радва на това, което получава, защото за него това става норма.
И, не, да провокирате благодарност, обяснявайки какви усилия сте вложили и колко пари струва тази вещ, само задълбочава проблема.
Момче или момиче, което получава големи подаръци за 1 юни, 15 септември, именния си ден, за рождения ден на брат и сестра си и дори за шестици, няма как да се зарадва бурно на 15-тото нещо на Коледа.
По-лошото е, че то се учи, че му се полагат такива жестове, и въпреки че не ги оценява, ги очаква. Родителите пък, за да не го разочароват, или за да не влизат в излишни разправии, чинно поднасят нови и нови Бакугани и конструктори, все по-големи и все по-скъпи.
И обратното - деца, които не са научени да получават постоянно подаръци, им се радват повече. Те не знаят и не се вълнуват кое колко струва - способни са цяла година да не изпуснат от ръцете си пластмасова дрънкулка за 5 лв. и да не проявят интерес към скъпа игра за 200 лв.
Има и нещо друго. Децата харесват не по-малко и различните празнични ритуали - украсяване на елхата, правене на сладки, строеж на джинджифилова къщичка, разходки, песни. Тези ритуали се налагат и поддържат от родителите и ако вие оставите подаръците като единствен център на празника, те ще станат такива.
Да, децата гледат реклами по телевизията, играчките на останалите малчугани и пишат писма на Дядо Коледа с безкрайни списъци. Само че родителите са тези, които имат властта и отговорността с последната дума. Техният авторитет би трябвало да е по-голям от този на умело пробутвани пластмасови изкушения по детските канали.
Неслучайно едно от първите неща, което се предполага, че трябва да научат децата, е "не". Второто е, че "не" си остава "не". Третото - "това, че няма да получиш исканата вафла не значи, че не те обичам".
Ако позволите с врънкане и тръшкане "не" да се превърне в "да", губите най-голяма си сила и детето започва да ви се качва на главата. Ако допуснете грешката да отъждествите обичта с купуването на предмети и храни, пътят до дежурните, безрадостни подаръци на месечна база е кратък.
Естествено, и с обратното не трябва да се прекалява - детето не бива да се чувства лишено и игнорирано. Но спокойно вместо кукленски сервиз за 150 лв. за 1 юни можете да го почерпите сладолед и да го заведете на тържество в парка.
А когато му отказвате някоя пластмасова щуротия, да му обясните защо.
Никой няма илюзии, че подаръците биха могли да бъдат изместени от центъра на празника за децата. Не е и нужно.
Но ако искате да наистина да останат такъв - направете ги ценни и желани. Това ще донесе повече радост на всички, а на вас ще спести и малко пари и разочарования.
