Онзи ден си говорих с моя приятел Джон, който се подвизава като мениджър из родните колцентрове.
Той на глас се беше зачудил дали Италия тихом-мълком не ни е превзела, защото на всяка крачка се натъква на италиански ресторант.
Обясних му вежливо, че у нас италианската кухня е на такава почит, сякаш спагетите "Карбонара" са изобретени от тецаджиите в "Марица Изток", не от римските въглищари, а панакотата като че ли още баба едно време я бъркаше, за да се освежим.
Само че, разяснявам още на Джон, има и кофти италиански ресторанти, в чието меню се подвизават обичайните брускети, паста ал денте, понякога гордо озаглавена "Домашна", и тирамису.
В тях, лошите италиански ресторанти на родна почва, тези думички обаче са със следния превод:
Брускети
В огромна арт чиния от теракота се мъдрят тъжно три прегорели филийки от франзела.
Краищата им са толкова препечени, че с тях франзелата може да се донареже при нужда. Отгоре са разхвърляни половин домат на кубчета, с все семките и люспите, и песто в цвят, който от Pantone още не са открили.
Най-отгоре сякаш градинар е окосил току-що ливадата и на клиентът остава да гадае какви са треволяците - босилек ли е, рукола ли е, кълнове ли са, ядивна трева ли е...
Това така или иначе няма особено значение, защото при отхапването започват тихо да се сипят трохи от препечената коричка, доматите текат по брадичката и деколтето, а зелениите хвърчат към чиниите на другарчетата по маса.
Паста ал денте
Готвачът е чул, че така се готви - ал денте, тоест само до омекване, но не и до развиране. И е приел крайно присърце този италиански постулат, затова вари пастата най-много минута и отривисто я вади от тенджерата от страх тя да не стане някак неиталианска.
Така в чиниите на клиентите се озовава кораво тесто на формички, трудно и неприятно за дъвчене и още по-трудно за преглъщане и храносмилане.
Тъй като пастата е варена, колкото готвачът да премигне два пъти, никакъв сос не може да полепне по нея и затова мазно се хлъзга към дъното на чинията.
Колкото до твърдението, че пастата е домашна - в кофти италианския ресторант готвачът го мързи да свърши толкова работа и би предпочел да се обеси на недосварени спагети. А и всеки, който се е опитвал да превърне тесто в приемливо за ядене нещо, знае, че на такива места пастата няма как да е прясна.
Тирамису
В хубавите италиански ресторанти тирамисуто е симфония от бишкоти с кафе привкус, въздушно маскарпоне, сякаш разбито от ангели, и нежна поръска от какао.
В лошите италиански ресторанти тирамисуто е мъка за ядене и смъртна обида за Ботуша, заради която някоя италианска баба може да пребие готвача с точилката си за талиатели.
При лошото тирамису на дъното на скромна купичка като от соц стол са натрошени малко обикновени бисквити, отгоре е изстискана злобно спрей сметана и накрая отгоре е поръсено я какао, я настърган шоколад от най-евтиния.
Поне придава някакъв вкус. Лош, но вкус.
