В един унесен гимназиален следобед попаднах случайно на миниатюрата на Хорхе Луис Борхес "Застрашеният" и я преписах цялата в тефтера си:
"Любовта е. Ще трябва да се крия или да бягам.
Растат стените на затвора ѝ като в страшен сън.
Красивата маска се е сменила, но както винаги е само една.
С какво ще ми помогнат моите талисмани: заниманието с литература, смътните знания, изучаването на думите, с които си е служил суровият Север, за да възпява своите морета и своите мечове, ведрото приятелство, хранилищата на библиотеката, обикновените неща, привичките, младата обич на майка ми, ратната сянка на моите мъртъвци, безначалната нощ, сладостта на съня?
Да бъда с тебе или да не бъда с теб е мярката на моето време.
Вече се чупи делвата над извора, вече се надига човекът при крясъка на птицата, вече са помръкнали онези, които гледат през прозорците, ала тъмнината не донесе покой.
Знам, любовта е: тревогата и облекчението да чуя гласа ти, очакването и споменът, ужасът да живея и занапред.
Любовта е, със своите митологии, с малките си безполезни магии.
Има една улица, по която не смея да мина.
Вече ме обкръжават войските, ордите.
(Тази стая не съществува; тя не я е видяла.)
Името на една жена ме издава.
Боли ме една жена в цялото тяло."
(Из "Този търпелив лабиринт от линии", ИК "Колибри", 2019 г, превод от испански: Анна Златкова)
Разбира се, в такъв момент е рано да разбереш всичко, но не е рано смътно да чувстваш, че знаеш за какво говори писателят. Човек може да разбира и без достатъчно опит: той е важен за следващите прочити, но не е задължителен за първия.
Това е вероятно най-хубавото на творчеството на Борхес: това е литература на представите. Неслучайно винаги в нея се повтарят и няколко мотива, които не са свързани със съзнанието: сънят, лабиринтът, огледалото.
Всъщност Борхес, роден в Буенос Айрес, няма нито едно произведение, по-дълго от 14 страници.
"Лудост е да съчиняваш огромни книги и да изложиш върху петстотин страници идея, която може да бъде перфектно свързана устно за пет минути", пише той през 1941 г., вече на 42 години (Борхес се ражда точно в последната година на 19. век).
Обаче има и друго: той сякаш никога не е имал интерес да създава психологически живи хора, от които един роман се нуждае. Неговите герои са или той самият и неговите лутания (а той пише, че за него всички са "един и същи човек"), или пък онези, дочути от чужди истории, за които си признава, че сериозно е преувеличил (като например в разказите от "Всеобща история на безчестието").
С годините писателят постепенно започва да губи зрението си (проблем, наследен по бащина линия), докато в крайна сметка слепотата не го настига през 1956 г. Точно през същата година той е назначен и за директор на Националната библиотека в Буенос Айрес.
Тогава Борхес написва и едно от най-хубавите си есета: "Слепотата". Той казва в него: "Писателят, както и всеки човек, трябва да мисли, че всичко, що му се случва, представлява само сечива; че всички неща са му били дадени за някаква цел и това трябва да бъде по-силно при човека на изкуството. [...] Затова аз говорих в едно стихотворение за древната храна на героите - унижението, неволята, несъгласието. Тези неща са ни били дадени, за да ги превъплътим, за да направим от нищожното обстоятелство на нашия живот вечни неща или такива, които да се стремят към вечното.
Ако слепецът мисли така, той е спасен. Слепотата е дар".
(Превод: Румен Стоянов)
24 август е датата на рождения ден на Борхес. Ето защо празнуваме неговите "вечни неща" с "Фрагменти от едно апокрифно евангелие" (преведени от Светла Христова), събрани в книгата "Смърт и компас" (ИК "Труд", София, 2004):
Окаяни са бедните духом, защото под земята ще бъдат онова, което са сега над нея.
Окаяни са плачещите, защото вече имат навика да хленчат жално.
Блажени са, които знаят, че страданието не е венец на славата.
Не е достатъчно да си последният, за да бъдеш понякога първият.
Блажен е, който не държи да е прав, защото никой няма право или пък всички имат.
Блажен е, който прощава на другите и на себе си.
Блажени са кротките, защото не се отдават на раздори.
Блажени са онези, които не са гладни за правда, защото знаят, че нашият жребий, злощастен или честит, е дело на неведомата съдба.
Блажени са милосърдните, защото тяхното щастие се крие в упражняването на милосърдието, а не в очакването на награда.
Блажени са чистите по сърце, защото виждат Бога.
Блажени са гонените заради правда, защото за тях правдата е по-маловажна от човешката им участ.
Никой не е солта на земята, ала в някой миг от живота си всеки е.
Нека светилникът се запали, дори никой човек да не го вижда. Бог ще го види.
Няма заповед, която да не може да бъде нарушена — както сред изречените от мен, тъй и сред изречените от пророците.
Който убие заради правдата или заради дело, което му се вижда справедливо, не носи вина.
Човешките дела не заслужават ни адския огън, ни небесните наслади.
Не мрази врага си — мразиш ли го, винаги ще му бъдеш роб. Ненавистта ти никога не би могла да бъде по-добра от покоя ти.
Ако дясната ти ръка те съблазнява, прости й; ти си и душа, и тяло — трудно е, ако не и невъзможно, да определиш границата, която ги разделя...
Не величай истината прекалено; няма човек, който само за един ден да не е излъгал много пъти, и то с основателна причина.
Не се заклевай, защото всяка клетва е патос.
Противопоставяй се на злото, но без ужас или гняв. Ударят ли те по дясната буза, можеш да обърнеш другата само в случай че не го правиш от страх.
Не говори ни за отмъщения, ни за прошка; забравата е единственото отмъщение и единствената прошка.
Да правиш благодеяния на врага си, може да е справедливо и не е твърде мъчно; но да го обичаш, е задача за ангели, не за човеци.
Да правиш благодеяния на врага си, е най-добрият начин да задоволиш суетата си.
Не си трупай съкровище на земята, защото златото е баща на безделието, което пък е баща на тъгата и скуката.
Мисли си, че другите са справедливи или ще станат такива, а ако не е тъй, грешката не е твоя.
Бог е по-щедър от хората и ще им отмери с друга мярка.
Дай светините на кучетата, хвърли бисерите си на свинете; важното е да даваш.
Търси заради насладата от търсенето, а не заради радостта от намирането...
Не човекът избира портата, а тя него.
Не съди дървото по плодовете му, нито човека по делата му — могат да бъдат и по-лоши, и по-добри.
Нищо не се гради върху камък — основата винаги е пясъчна; ала наш дълг е да градим така, сякаш пясъкът е камък...
Блажен е бедният без горчилка или богатият без надменност.
Блажени са храбрите, защото приемат еднакво и поражението, и триумфа.
Блажени са онези, които съхраняват в паметта си словата на Вергилий или Христос, защото тези слова ще озаряват дните им.
Блажени са обичаните и обичащите, както и онези, които могат да минат без обич.
Блажени са блажените.
