Всеки път, когато видя млад човек да се съгласява с неправдите около себе си, без грам желание да им противостои, ми става много тъжно и тревожно. Целият смисъл на младостта, заедно с надеждата за добро бъдеще, отиват на кино, ако на 20 години живееш в пълен синхрон със статуквото и като цяло си един съгласен човек.
Младите трябва да са смели, да разбиват окови, да бутат стени, да правят промени, да надигат глас срещу неправдите. Такава е естествената логиката на нещата. Другото просто не е нормално.
Всички са супер възмутени от това, че преподавателят Соня Докова от УНСС писала тройки и четворки на студентите за предадени бели листа по време на изпита по "Геоикономика и регионално развитие".
Това стана ясно след като студентът Кeзим Медев оповести случилото се във Facebook, а после беше наказан с предупреждение за изключване от учебното заведение.
Никой не е възмутен от това, че мнозинството от студентите са били напълно ОК с предложението на преподавателя, предали са бели листа и са си взели изпита просто ей така.
В една страна с гражданско общество това няма как да се случи. Най-малкото защото хората би ги било срам от другите хора наоколо да се навиват на подобни нечестни схеми показно.
Това е един вид естествена регулация. Групата сама следи за нередности и ги предотвратява с негласното съгласие, че просто не може да се мами, да се лъже и да се злоупотребява с правилата. Тук не става въпрос за закони, за глоби, за санкции и за такива неща. Става дума за морал. От него започва и с него свършва всичко. И не, морал не е мръсна дума.
В репортажа по темата за сутрешния блок на NOVA, излъчен на 15.06 преди разговора в студиото с бившия заместник-министър на образованието Диян Стаматов, можете да видите следните неща:
- Студентка, която протестира В ЗАЩИТА на напусналата преподавателка отговаря на въпроса "За какво протестирате?" със "Застъпваме се за Докова, тя много пъти се е застъпвала за нас, но не съм аз човекът, който мога да се изкажа най-добре по този въпрос".
Истината е, че още от времето на контрапротестите през 2013 година свикнахме да виждаме хора, които не просто протестират в защита на нещо, но и не могат много добре да формулират баш защо точно се намират там и какво всъщност искат. Какъв дълбок парадокс.
- Студент, който също протестира в защита на Докова и казва, че не одобрява действията на колегата си Медев, е попитан: "Проблемът в оповестяването или в случилото се на изпита е?"
"Проблемът е в оповестяването", отговаря той.
- Студентка, която с гръб към камерата признава, че се е съгласила на предложението на преподавателя и е предала празен лист, защото това си е взет изпит.
- Преподаватели от УНСС отговарят на въпроси на журналистка от NOVA на фона на дървена ламперия от соца, след което, мислейки си, че не ги снимат, я питат дали се чувства комфортно в тази ситуация (в която в медиите се уронва престижа на университета, който тя самата също е завършила.)
Човек ще каже че ТЕПЪРВА някой опетнява имиджа на УНСС, чудо голямо, че Буч преди не знам колко лета увековечи имиджа на въпросното учебно заведение с култовото: "Примоция в УНСС - три изпита за двеста марки и едно прасе." Но по високите етажи на академичната общност едва ли се слуша Ъпсурт. Той само се случва.
Да се върнем на морала. За жалост в България думата "морал" се използва сякаш повече с негативна конотация. "Какво ми четеш морал?" или "Тоя пък, какъв МОРАЛИСТ е" - ще чуете да казват хората.
Истината е, че моралът е нещо относително, доколкото кореспондира с дадена култура. И все пак общата употреба на думата предполага придържането към някои изконни правила за добър и мирен живот, заложени в стари религиозни книги, а по-късно и в закони, откакто изобщо съществува някаква държавност. Такива правила са например да не мамиш, да не крадеш, да не убиваш... Нормалните неща.
Когато човек има морал, той има естествена вътрешна бариера срещу лошите и нередни неща. Например не шофира мъртво пиян, защото е опасно, а не защото ще го спрат куките. Човешката мотивация е показателна за много неща под това небе.
Един приятел преди време ми разказа как първият път, когато бил в Япония с група хора от различни страни, имало някакъв временен проблем с пропусквателните съоръжения в една от метростанциите и не успявали да стигнат до влака. Някой попитал "не може ли да прескочим?". Вежлив японец отговорил: "Не може, няма как".
"Ама как така не може, ето - прескачам и готово!" - продължил нашият човек.
"Не, не, няма как това да стане, не може." - настоявал неговият събеседник.
Милият японски гражданин просто не проумявал какво означава да прескочиш огражденията и съответно - правилата. Някъде там далеч - на другия край на света - не е прието да минаваш метър, да гледаш да намажеш от всяка възможна ситуация, да въртиш схеми и далавери, да лъжеш и да мамиш. Тук е.
Всички знаем, че образованието в България е зле. Преподавателите нямат желание за работа, самочувствие и пари, хора влизат в престижни специалности с рекордно ниски оценки, предават се бели листа за тройки и четворки по изпити, завършва се хей така - между другото - понякога без дори да си стъпил в университета. Демотивиращо. Адски демотивиращо. В такива условия понякога и най-съвестният студент просто се разочарова и се оставя на течението. И не можем да го съдим. Но чак да се застъпваш за този изкривен модел, да го браниш... Това просто не е ОК.
Преди образованието обаче е възпитанието. Преди преподавателите са родителите, които е добре да те научат, че не е хубаво да си овца. Не е яко винаги да ходиш със стадото и това, че всички правят нещо, не значи че това нещо е добро. Че е хубаво да си честен и е готино да се застъпваш за справедливостта. Без да вярваме в това, без да го разбираме, няма значение дали ще си вземем изпита или не и каква ни е дипломата. Без това сме изгубени.