Изключително специален празник ще бъде отбелязан за пръв път в България в края на тази седмица и това дори не е първото море за годината в Гърция. 18 март е определен за Международен ден на благодарност към водачите в градския транспорт.
Идеята е шофьорите на автобуси, тролеи и трамваи, често анонимни - ако не броим ватмана Евгени Минчев и Сергей Станишев в един предизборен клип на БСП - да получат малко признателност за тежкия си труд. За целта от 18 до 28 март от "Столичния електротранспорт" призовават пътниците да изразят своята благодарност чрез имейл, коментар във Facebook или картичка. Кой е натоварен с тежката задача да предаде благопожеланията не се споменава.
С оглед на това, че много други професии имат свой професионален празник, идеята всъщност не е толкова лоша. И защо да ограничаваме празника само до столичния градски транспорт? Нима водачите от други градове в страната да не заслужават благодарност за своите грижи за пътниците?
А и замислете се какви спомени са останали в главата ви от интеракциите ви с шофьори от градския...
Като например моят от шофьора на автобус от Пловдив, който затваря вратите пред лицето на тичаща възрастна жена. Потегля и се включва в движението като гледа не идващите зад него автомобили, а в страничното огледало - образа на махащата с ръце госпожа.
Следват няколко хапливи коментара по адрес на пенсионерката, подкрепени и от кондукторката - покрита с бижута, тежък вечерен грим и дълги, шарени нокти, въобще, идеалният "аутфит" за обиколка в градския.
Историята с шофьора и възрастната жена не свършва тук. Продължава на една спирка разстояние, когато тя ни "догонва", след като е хванала автобус, движещ се по друга линия. Слиза възможно най-бързо, когато двата автобуса се засичат.
Нашият човек обаче отново хлопва вратите под носа й и тя от отчаяние, от инат или от временна глупост замахва с ръка. Вратите затискат пазарската й торба, а шофьорът потегля.
Метър, два, три - автобусът се движи, вратата е захапала торбата, а жената упорито не пуска дръжката и подтичва след него, блъскайки с другата си ръка вратата. Пътниците се намесват, водачът спира и отваря. Госпожата се качва и сяда кротко отзад. Шофьорът вече си псува гласно, пътниците си водят конспект, някои попадения не са ги чували.
"Все едно няма други автобуси! За гроба ли си се забързала толкова?". Че автобусната линия минава покрай гробищата е факт, но все пак...
Не можем да генерализираме, разбира се. В градския транспорт се срещат всякакви типажи. Тяхното недоволство от живота и фактът, че снощи Манчестър Юнайтед паднаха, намират място и в работата им. Когато обаче общуваш с хора по цял ден, трябва да държиш някакво ниво.
Ако до вчера си превозвал истински чували с картофи, това не означава, че в автобуса трябва да се отнасяш с пътниците като със стока. "Бързи и яростни" у нас е не само пуканков екшън за автомобилни състезания, той е и наръчник за поведение на шофьорите.
И пътниците не са цвете за мирисане. Някои дори и буквално.
Така се стига до "Война на световете", в която Том Круз (шофьорът) е от "Люлин", а извънземните (пътниците) са някаква друга, по-ниска категория хора. Въпросът е дали при това положение има кой да каже/напише и нещо добро. В кампанията на "Столичният електротранспорт" това ще проличи.
И колкото и да ни се иска да вярваме, че благодарността е повече от омразата, може би накрая ще се окаже, че чувалите с картофи не са склонни да запомнят редките срещи с любезен шофьор, когато много по-често са ги посрещали на нож.
