Животът е твърде кратък, за да го живея тук

Дразнещо самонадеян шеф на фирма успял да изненада подчинените си с публично признание, че все пак, веднъж, някога в живота, му се е случвало да допусне грешка. - Вие сте сгрешил? – възкликнал искрено един от служителите. - Не може да бъде! - Да, но е истина – отвърнал гордо шефът – веднъж мислех, че греша, обаче се оказа, че не съм бил прав да си го мисля. Къде си бе, самовлюбено прасе?

Rollins Колкото повече е контролът, толкова по-малко себеконтрола. Какво предпочитате: зомбита, или съзнателни хора,които действуват мотивирани от това, което са избрали да са, а не от моркова и пръчката?

Зелен бетон Бихте ли могли да погледнете на живота не като " моя живот", а просто "живот", от който сме част за толкова кратко. Може би това ще унищожи мозъчния вирус за смисъла, и ще го замени с енергията на благодарност, че сме част от тази мистерия.

Благодаря на всички за отделеното време да прочетете тази статия и да напишете своя коментар.

Шрайка Не съдя за другите, споделям мои разбирания. Отдавна съм в хармония със факта, че е невъзможно някой някого да научи на нещо, или да го промени. Всеки учи и се променя само когато реши сам и е готов да поеме отговорност за решението си. Респектирам избора на всеки (това включва решението да си контролиран от моркова и пръчката). Това, което искам да кажа е, че не може да повтаряш едни и същи действия и да очакваш различен резултат.

@ElenaStoyanova: > Бихте ли могли да погледнете на живота не като " моя живот", а просто "живот", от който сме част за толкова кратко. Не. Сигурно мога, но не бих го направил. По една проста причина: винаги, когато човек РАЗЧИТА на това да е част от нещо (с идеята такава принадлежност да му облекчава или решава проблемите), е под въпрос дали изобщо заслужава да е част от това нещо. Заслужават хората, които допринасят по някакъв начин; чистите консуматори са баласт. За да имам самочувствието да съм част от „просто живота“, трябва преди всичко да съм поставил в ред своя живот. Или поне да съм направил това, което зависи от мен. Първата стъпка към което е да се опитам да намеря за себе си въпросния смисъл. Ако живея с някаква изначална удовлетвореност, че по дефиниция съм благословен да бъда част от „просто живота“, значи съм паразит. Или в най-добрия случай овца, служеща за вълна, мляко и месо. Не, благодаря. Мога с чиста съвест да бъда част от „просто живота“ едва когато мога да добавя нещо към него – и то нещо, което е резултат от свободната ми воля, а не просто от присъствието ми. Да поясня: аз съм от ония, които не само че са останали, а и никога не са се запътвали да емигрират – макар че още от 90-те насам мога да го направя във всеки момент, и то без особен риск. Имам си своите причини да стоя тук. Някои от тях със сигурност биха били неразбираеми за авторката на публикацията – защото предполагат жертва на комфорт и сигурност заради смисъл (такъв, какъвто аз го виждам). Не мога обаче да й отрека правото да има свое виждане, ако и да не съм съвсем съгласен с него. Тя е свободна да поема собствените си рискове и да прави собствените си грешки. От което, разбира се, ще трябва да си понесе последствията. Близко е до ума. ___________________ Тук обаче става дума за друго. Цялата тая вакханалия от неприязън между заминаващи и оставащи произтича от едно елементарно нещо: и едните, и другите са категорични, че ДОСТОЕН е единствено техният избор. От което (смятат те) следва, че „другите“ са някаква сбирщина от недостойни типове, които заслужават само презрение. Това са глупости, които дори не заслужават коментар. Каквито са и всякакви други подобни обобщения. Показателно е, че в подобни препирни НЕ УЧАСТВАТ тези (както емигрирали, така и останали), които са уверени в правилността на решението си. Те просто са заети да го изпълняват. Конфликтно-гласовити са ония, които или не са достатъчно убедени, че са взели вярното решение, или ужасно ги е страх да пристъпят към изпълнението му, или вече им е ясно, че са сбъркали, но не щат да си признаят. Особено гласовити са и една друга категория люде, в които (независимо от възрастта им) се е просмукала оная догма на соца, че „да се делиш от колектива“ е връх на престъпната безотговорност. Да, има и такива – и са твърде много. Соц манталитетът се оказа удивително жилав, и се предава даже и през поколенията. (Да не говорим, че и религията помага – с притчата за блудния син.) А би следвало да е ясно, че квалификации не могат да се раздават на едро и с лека ръка; че всеки случай е сам за себе си и представлява една човешка съдба; че за да бъдеш част от общност, първо трябва да си индивид – ако си овца, можеш да бъдеш само част от стадо (това важи и за емигриращите, и за оставащите); и че за да се преценява кое измежду емигрирането и оставането е по-достойно, при всички положения е необходима поне известна дистанция във времето. Всичко друго е говорилня – от която единствената (евентуална) полза може да бъде известно доизясняване на понятията. Дай боже.

Зелен бетон Разбирам. Аз вярвах някога, че най- силният ни инстинкт е да оцеляваме. Това изисква непрекъсната промяна и адаптация. Сега знам, че е нуждата да се продържаме към познатото. За повечето ( говоря принципно),е по - лесно да се самоунищожат, пред алтернативата да се променят. Ако няма хармония с момента, избора на мисловен модел и действие се нуждае от замяна. По-рано казах, че се нуждаем от цялата си енергия, за да побеждаваме глупостта през живота си. Дефинирам "глупост": да повтаряш същите действия( същия модел на мислене) и да очакваш различен резултат. Това научих ( не само теоритично), плащайки с много от времето на моя живот и го споделям с Вас заради чистото удоволствие да споделиш, да дадеш.

Между тези, които са навън и тези останали у дома винаги ще има по нещо недоизказано и нещо враждебно. Това е неизбежно, без значение колко са интелигентни и двете страни. Аз лично съм останала да живея в България, защото съм семеен тип човек. Мислила съм за странство, но винаги след това ми идва на ума как да взема мама, тате, баба, дядо и т.н. Отговорът е ясен - няма как. А това че държавата я напускат все качествени хора се отразява на средата тук зле, което лично на мен ми влияе. Иначе съм за това всеки да има свободата сам да избира къде да живее. Но определено тук нещата стават по-кофти и нещата назряват до един определен момент, в който няма да имам голям избор. А аз просто не искам да емигрирам.

Mima Една от лелите ми, имаше образование до трети клас. Един ден, като дете, я попитах какво да правя ( не помня проблема). Но помня отговора, защото е най- мъдрото нещо, което съм чула: "Каквото и да направиш, леля, все е хубаво.." Няма добри и лоши, правилни или неправилни решения, защото всяко решение отразява развитието ни в момента на вземане,и не може да бъде друго. Затова е добре да сме в мир с решенията си, разбирайки, че във всеки момент решаваме с това, което имаме. Ново мислене води до нови решения, но и те отразяват потенциала в момента на вземане на решението. Ако разберем и приемем това, няма да има нужда от моралистични оценки на собствените и чуждите решения, а само респект към вземащия ги.

"Тук обаче става дума за друго. Цялата тая вакханалия от неприязън между заминаващи и оставащи произтича от едно елементарно нещо: и едните, и другите са категорични, че ДОСТОЕН е единствено техният избор. " Е, тука вече си в грешка! Това, което аз недоумявам е защо ИЗОБЩО се категоризира този избор чрез категории като достойнство!?? И съответно недоумявам, защо някои хора имат моя за НЕДОСТОЕН например! Ясно ли стана- Не заради НЕ-то отпред, а заради самата идея изобщо да се КАТЕГОРИЗИРА според ТОВА!?? Ама това си е моя ЛИЧНА работа и никой не го ЗАСЯГА, камо ли да го КАТЕГОРИЗИРА!!!

Какво се отнася за мене!??? Аз нали КАЗАХ (вземи ме ПРОЧЕТИ!), че такъв избор няма НИЩО общо с достойнството и аз не правя такива безумни категоризации. За разлика от някои други.

@ElenaStoyanova: > За повечето ( говоря принципно),е по - лесно да се самоунищожат, пред алтернативата да се променят. Така е. Дори да не е за повечето, все пак готовите да го направят са твърде много. А защо е така – това вече е отделна (и много дълга) тема. ___________ @deowin: > А ти от кои си, след като сам наблюдаемо участваш усилено и доволно гласовито? Не мисля, че участвам усилено (освен ако 5-10 коментара на месец в тоя сайт е „усилено“). Освен това предпочитам обмена на мнения пред този на емоции и страсти – и ако се обадя насред някакъв по-разгорещен дебат, обикновено е с идея за намаляване на емоционалния градус и повече безпристрастност (и се надявам да го правя достатъчно „гласовито“). Това имах предвид и сега. Ама май не става :[ Що се отнася до мнимите добродетели – те винаги дразнят. Не виждам обаче защо се впрягаш толкова. Доколкото мога да съдя по коментарите ти, които съм чел из Уебкафето (махайки заяжданията), имаш достатъчно ясна представа какво правиш и защо. Така че не би трябвало. Още повече, че в стремежа си да уязвиш опонентите си ти всъщност ги провокираш. И настъпва говорилнята – която почти винаги води само до по-нататъшно ожесточаване. Най-простото е да се каже: 1) Заминаването или оставането е личен избор. 2) Както заминаването, така и оставането (при днешните условия в България) е риск. 3) Нито едно от двете не може по подразбиране да се смята за по-еди-какво си от другото – защото става дума за живи хора и всеки случай е различен. 4) Имайки предвид горното, всеки опит за доказване „кой е по-по-най“ по това дали някой заминава или остава (респ. е заминал или останал) е безсмислен. 5) Дали едно такова решение е било правилно или не, може да се прецени едва след време. Това е. Ако някой има възражения, интересно какви ще са те. ____________ @Мина: Нарочно използвах картинния израз „вакханалия от неприязън“, за да подчертая, че имам предвид точно препирните, а не смислените дебати по темата (доколкото ги има). В тази неприязън отчетливо се долавя как двете страни се обвиняват именно в недостойност: това е същината, дори когато не е използвана точно тази дума. А веднага след тази констатация пояснявам защо подобни квалификации са, меко казано, неуместни. И споменавам изрично от какъв тип коментиращи идват те. Тоест, обективно съществуващ конфликт между оставащи и заминаващи НЯМА (няма причина да има); има само един повод за джафкане, който (за съжаление) има много фенове. Не разбирам с кое не си съгласна. Ако не ти харесва думата „достоен“, можеш да я замениш с „отговорен“, „морален“ или нещо подобно – но според мен първата е най-точна, за да опише за какво се отнасят взаимните обвинения. „Категоризацията“ я правят джафкащите се, аз просто й дадох формулировка – за да стане ясно колко е безпочвена. ____________________ Накрая ето една илюстрация на това колко нееднозначни са нещата: Щерката завърши в чужбина, започна свястна работа там, даже с командировки до България. Обаче напусна и се върна. Каза – аз съм си българка, там ми е чуждо, мястото ми е тук. Дори в някоя дупка на тротоара да се спъна, това си е наша, българска дупка... (цитирам дословно). От една страна нямам притеснения – умна е, оправна, комуникативна, средата й са свестни момичета и момчета. От друга, бих предпочел да не е тук (и съм й го казал) – основно заради това, че излагането на многобройните ежедневни глупости и простотии неусетно и постепенно трови човека и го деформира. Тя се усмихва. Естествено – на тази възраст подобни тревоги изглеждат дребни и всичко, което хвърчи, се яде. Но е пълнолетна, животът си е неин. Остава ми да се надявам, че с майка й сме успяли да я заредим с достатъчно противоотрова (от същата, която ни е помогнала на нас да се опазим... поне донякъде). И че отровите в средата ще намаляват, а няма да се увеличават. Щерката не следи специално новините за протестите и не ходи на тях. Аз ходя (когато мога), следя (винаги) и коментирам из нета (отвреме-навреме). За сметка на което пък тя отказва да приеме, че в България нещата стават „по български“. Иска да стават така, както е свикнала „оттатък“ – и не цепи басма никому. Та в крайна сметка не знам кой от двама ни е по-полезен за намаляването на отровите в родната среда. Не мога да кажа и кое е по-достойното (или, ОК, по-правилното, по-отговорното, по-моралното) – дали моето предпочитание тя да живее в нормална среда, макар и далеч от мен, или нейното решение да направи обратното. Ще се разбере след време.

@Крив Макарон: (Оff-topic е, но все пак да ти отговоря... като няма „Лични“... ;)) Ще те разочаровам – не съм привърженик на конкретна философска школа, нито имам някакви „настолни“ източници. И не смятам, че съм чел кой знае колко (във всички случаи не колкото би ми се искало). В почти всяка философска теория има както приемливи, така и неприемливи тези. Просто се стремя да си обяснявам нещата, поддържайки в съзнанието си една достатъчно непротиворечива и последователна обща картина – която, разбира се, не е заключена и може да се променя, стига да има достатъчно валидни аргументи. Тоест – не правя нищо особено различно от всеки, който се опитва да мисли със собствената си глава. Единственото, което бих могъл да посоча като основа (и не смятам, че някога бих го променил) е, че разумът е най-висшата ценност. Оттам относително лесно може да се екстраполира. Но отиваме много встрани от темата.

Зелен бетон Мисля, че темата е най-кратката възможна. Отговорът е: защото е по-лесно. Спомням си Кастанеда от интервюто със Сам Кейн:" ...в Латинска Америка интелектуалците винаги са говорели за политически и социални реформи..Но революциите не промениха кой знае какво. Необходимо е малко решителност, за да взривиш здание, но за да се откажеш от цигарите, да престанеш да се безпокоиш, или да спреш вътрешното бърборене ще се наложи да прекроиш себе си. Ето къде започва истинската реформа..Всяка революция започва вътре в тялото.."