Аз съм Интернет Лумпен. Ходя на протестите, откакто започнаха. Не съм пропускал и един ден. Рождени дни на роднини, лошо време, дори и държавният прием на Малтийския орден, където бях поканен, не ме отклониха от това да бъда там. Сред хората. Където ми е мястото; където би трябвало да бъде мястото на всеки отговорен човек.
Не в кафенето на "Витошка", откъдето да гледа със съжаление, примесено с едва доловимото чувство, че ти си нещо повече от онези, които всяка вечер обикалят из улиците, свирейки по празните сгради, мъкнейки флагове, искащи промяна.
За кого ще бъде тази промяна? Повярвайте, не говоря така, защото си нямам пари, та да седна и аз на кафе, а защото се нагледах на ехидни физиономии. На аристократични дами и господа, които следят ставащото с отегчение, защото ония Лумпени им прекъсват папото с шумовете, които издават.
"Свалям комунистите от 6-годишна". Доста ми е тъжно. Защото явно "преходът" в България не е свършил. Няма и да свърши скоро. Ако в други страни, имали "щастието" да бъдат водени от "най- прогресивната" власт на света, е имало революции (нежни, кадифени и т.н.), приключили въпроса скоропостижно, то тук всичко си е вървяло по стария път. Като в ленив неделен следобед, когато те е напекло слънцето дотолкова, щото не можеш да мислиш.
Тук никога не е имало революции. Нито дори неподчинение. За стачки да не говорим. Да, всички си спомнят 1997-ма (например), но какво стана после? Промени ли се нещо? Май не. Аз съм дете на седесари, винаги гласували дясно. Те обаче не са на протестите. Разочаровани са. И с право. Малко ли са скачали по площадите.
Майка ми си спомня как е взела пътя от нас (живеем малко след Операта) до парламента за 5 минути. На бегом. Носела е цветя за Жельо Желев. Някъде у нас още седят сините знамена. Аз имам два много ярки спомена - за Виденовата зима, когато нямаше нищо по магазините, а ние живеехме под наем в "Люлин", докато си ремонтираме къщата.
Студено беше, това си спомням, защото бях облечен в дебели зимни дрешки. Купили сме, аз и баща ми, ТОПЛО МЛЯКО от пазара. Прибираме се вкъщи, но асансьорът не спираше точно на нашия етаж, а по- нагоре. Майка ми стои на прага, а аз, дотолкова радостен, че сме взели мляко, тичам към нея с бутилката. Седем стъпала надолу с главата. Следващото, което помня е залата за снимки на "Пирогов". Другият ми спомен е как аз и баба ми се бутаме в черквата "Св. София ", защото там е Петър Стоянов.
Хеле стигнахме до него, той се подписа на една малка иконка на св. Георги, която си носех. Доскоро я пазех, сега се изгуби някъде. Защо е било всичко това? Цялата еуфория, цялата надежда? За да има лозунги като горния, и то през 2013? Кога ще има промяна? Ще има ли въобще?
"Кръвното ми е по-високо от пенсията". Ебати гадорията, ще прощавате за израза. Нали сме членове на ЕС, нали сме европейци. Докога пенсионерите ни, които едвам са си изкарвали парите, които един ден ще им помагат, ще зависят от едни келяви 200 лв. на месец. За кое по-напред? Но хората не помнят. Не помнят, че по време на Тройната коалиция не им беше по-добре. Нали тогава пак на власт беше БСП.
Ако някой не може да си спомни как беше тогава, нека да изгледа "Студено... и аз съм от СДС" на Мария Силвестър. След това дойде ГЕРБ... всички им повярваха. Може отначало наистина да са направили нещо полезно, знам ли. Но в последните месеци тяхното управление беше една гавра. На всички равнища.
Кой знае защо хората подминават тяхната централа. Някои ги виждат като алтернатива. Докога ще трябва да избираме между по-голямото и по-малкото зло? Докога ще има този класически двуполюсен модел? Какво демократично има в това?
"Мисля, сERGO не съществувате". Този лозунг издигнаха приятели философи, преосмисляйки думите на Рене Декарт. На мен ми дойде друго наум: "Бъдете небитие" . Проблемът е, че въпреки платените провокатори, на протестите са повечето мислещи софиянци/българи. Тези, които искат промяна, тези които имат визия. Може да са лумпени, ама са лумпени със стил.
Актьори, професори, интелектуалци, политици, несъгласни с модела. Никой обаче не се интересува от мислещите хора. За г-н Станишев ние сме няколко хиляди (факт). Зад него стоели милиони (всъщност по-малко - 942 541, според данните от ЦИК. Бел.р.). А промяна няма да настъпи, докато хората не проумеят, че хилядите правят милионите.
