Със сигурност вашето дете, племнничка или малко съседче с 65456 играчки у дома, смартфон и таблет изобщо не подозират как се забавлявахме едно време, когато и ние бяхме малки.
Всяка епоха си има своя чар и всяко детство заслужава своята безгрижност. Детските години, макар че отлитат неусетно, се усещат като цяла отделна вселена, друг свят, към който се връщаме цял живот в спомените си и откъдето черпим сили занапред.
Ето 5 неща от детството на хората, израсли през 90-те. Помним ги с радост и дори ги препоръчваме на днешните малчугани. Е, поне онези от тях, които все още са достъпни:
Миришещи листчета
Преди да тръгне злият слух, че в тях има наркотици на прах, бизнесът с миришещи листчета сред ученическата младеж процъфтяваше на пълни обороти. Всички си купувахме тефтерчета с разнообразно съдържание - я с животни, я с кечисти, я с манекенки и героини от сапунени опери... Абе, не особено възпитателни неща, като изключим животните.
Едни бяха гланцирани, другите бяха гадни и бледи - не на всеки му стигаха джобните за гланцирани. Те се разменяха срещу 2-3 от обикновените. Събирахме ги в албуми и всичко нямаше особен смисъл, но пък нямаше и смартфони, така че беше забавно.
Лексикони
Първоначално представляваха съвсем обикновени тетрадки, после издателите се усетиха и започнаха да продават по-джиджани лексикони с лъскави корици и раздели вътре. И в двата случая ставаше дума за личен въпросник, който обикаля целия клас, че и съседния.
Винаги ставаше ясно кой кого си харесва, даже май това беше основна цел на начинанието. Също и кой кого НЕ харесва. По-надутите отказваха да попълват лексиконите на по-задръстените. Това си беше травмиращо. Колкото повече хора ти попълнят лексикона, толкова си от по-готините...
Кака Лара
"Милион и едно желания" - раят за деветдесетарската детска душа. Общо взето никой не знаеше кога ще го дават, беше доста рядко, но пуснеха ли го по телевизията-майка, всички се залепяха пред екраните и наставаше пълно щастие.
Едно от най-страшните наказания на света беше да ти забранят да гледаш Кака Лара, понеже и без това я даваха, кажи-речи, 2 пъти в годината. Или поне така ни се струваше в ерата, когато единственото ежедневно детско беше "Педя човек , лакът брада".
Усмихната и ведра, тя обещаваше часове наред спокойствие за родителското тяло. Може би именно по време на "Милион и едно желания" много семейства са работили за своето разрастване, докато детето се зомбира пред телевизора в хола...
Тамагочи
Целта беше да не го умориш. Първият виртуален домашен любимец. Пикселизирано черно-бяло изображение върху микроскопично екранче, висящо на ключодържател.... Нещо като алтернатива на тетриса за малки момиченца.
То беше пискливо създание, което иска храна и да спи. Понякога си играеше и често умираше. Но нищо, де - рестартираш и започваш да го угояваш пак. Страшна зарибявка. Колко такива са били забравени вън на дъжда и после рев, рев... Ни рестарт помага, ни нищо.
Викане под/от балкон
Едно от нещата, които определено ни липсват, е общуването. В ерата на комуникациите някак си вече е нередно да се провикнеш под балкона на своето другарче или да уцелиш с камъче прозореца с риск от счупване, за да му покажеш мъртва богомолка в шепа.
Най-семплия вариант беше да се позвъни на домашния телефон с въпроса: "Добър ден, Пешо вкъщи ли е?" А той може да е, може и да не. Ако не е - направо минаваш по-късно или отиваш да си играеш с другите, пък той ще дойде.
Нямаше "seen", нито "ще предадем на абоната за вашето обаждане". Майките и бабите ни събираха за вечеря пак с крясъци от терасите. А ние отлагахме с още пет минути и играехме на жмичка до тъмно...
