След шока от 11 септември и урагана „Катрина" някои американци са твърдо убедени, че краят на света наближава. За да оцелеят в бедствието, някои превръщат джиповете си в подвижни крепости, а други си купуват бункери.
Един от тези подготвени за всичко граждани е Томи ДиЛало. Той заобикаля кофите за боклук на всяка цена. „Може вътре да има бомба", обяснява 40 и нещо годишният компютърен специалист, докато си проправя път на перона на метростанцията. Той винаги се качва в първия вагон, защото след дълги дни и нощи на четене за ЖП катастрофи е разбрал, че има най-големи шансове за оцеляване, ако е в началото или края на композицията. ДиЛало е тръгнал към дома си в Лонг Айлънд, където отделя на параноята си всяка свободна минута.
Все повече и повече американци се отдават на приготовления за „Края на познатия ни свят". „Най-много ме е страх цялата финансова система да не се срути. Това би довело до гражданска война, защото хората няма да могат да се изхранват", споделя атлетичният мъж с бръсната глава.
Други като него се подготвят за дълъг списък от катастрофални сценарии - ядрени аварии; земетресения; електромагнитни импулси, които унищожават електропреносната мрежа; пандемии; слънчеви бури; астероиди; изригвания на вулкани или даже идването на власт на тиранични властници. От библейска гледна точка, те вярват, че Армагедонът, последната битка между добро и зло, наближава. И по този повод никоя пушка не е излишна.
Крепост на колела
Наплашените от бъдещето са разработили множество стратегии за спасяването си. „Непрекъснато търся възможности за оцеляване", обяснява ДиЛало и посочва през прозореца водните резервоари върху сградите. „Има много храна и вода. Трябва просто да знаеш къде да търсиш", категоричен е той. Винаги му е под ръка една черна раница, в която има всичко, необходимо за поне три дни - 2400 калории в протеинови барове, вода, комплект за първа помощ, кибрит, нож и пончо - в случай, че завали.
Основно място в стратегията му за оцеляване заема джипът. „Сложих бронирани стъкла, модифицирах колана така, че да мога по-лесно да го освобождавам, а освен това съм скрил оръжие", обяснява ДиЛало, докато изважда 30-сантиметрово острие изпод шофьорската седалка. Отзад има щурмува карабина, две стандартни карабини, два пистолета и, естествено, потресаващо много патрони. „Готов съм да убивам, за да оцелея, ако се наложи", казва компютърният специалист.
Кръг по интереси
Според някои данни, хората като Томи ДиЛало може би са стотици хиляди. В една от организациите им пристигат десетки молби за членство всеки месец.
Нашият излязъл от „Лудия Макс" герой също не иска да е вълк-единак. ДиЛало е събрал група от 30 параноични, но и готови на всичко типове. „Всеки има специално качество, което би могло да е полезно на останалите", обяснява медикът Кевин Ъркарт. Малко като в компютърна игра - има кардиолог, електротехник, специалист по водите и бивш морски пехотинец.
Ако се случи най-лошото, те ще тръгнат на запад от града. „Можем да ловим гълъби, зайци, костенурки или риба; да садим зеленчуци и да събираме дъждовната вода", обяснява Томи ДиЛало. Очаквано, в колата му има и семена. Освен спални чували, радиоприемници, фенери, газови маски, компаси и лекарства. Оборудването му струва около 20 хиляди долара.
И все пак, защо?
Цяла нова индустрия е на път да се възползва от страховете на тези хора. Една компания предлага пакет дехидратирана храна за няколко хиляди долара. Друга предлага бункери, наречени „Ноев ковчег". Едно място в тях струва между 35 и 85 хиляди долара.
Защо тези мъже и жени избират постоянни стрес и чувството за близка смъртоносна опасност? Докато седи в хола си на последния етаж в сграда в Харлем сред материали, посветени на оцеляването, Джейсън Чарлс внимателно подбира думите си: „Мисля че винаги съм се страхувал от нещо. Израснах в Харлем през 80-те. Имаше пожар всеки ден. Даже докато бях дете, разнасях със себе си плик с играчки". Той сега работи като пожарникар.
Почти всеки има своя история, която обяснява параноята. Някои са особени каръци. ДиЛало бил на втория етаж на Световния търговски център на 11 септември 2001 г., а години по-късно се оказал в Ню Орлиънс когато „Катрина" го ударила. Друг ураган, „Айрин", оставил Кевин Ъркарт за седмица без ток, вода и отопление. Същото, но за 10 дни, му се случило и година по-късно - заради урагана „Санди".
Точно разрушителните урагани може би най-силно мотивират хората да се заемат със собственото си оцеляване. „Не можем да вярваме на властите, когато ни застигне трагедия. Когато „Санди" удари, стари хора бяха оставени за дни върху покривите на домовете си без вода или храна", припомня един от подготвените за всичко граждани.
