Сигурна съм, че ако Господ е Главен редактор, някой ден ще ми потърси сметка за резултатите от всеки текст, който съм писала. Ще извади една дебела папка с мои публикации, прономеровани и прошнуровани, един голям молив и ще започне да отмята.
"Така... Писала си за това... така... А обърна ли внимание какво стана после? Май не си? Хм. Ами след това? А след това?"
Сигурна съм, че след всеки въпрос ще ставам все по-мъничка, докато накрая стигна размера на точката накрая на някое от публикуваните изречения. И тогава Главният редактор (Господ) ще наплюнчи показалец, ще ме улови и ще ме залепи в края на най-безотговорното ми изречение. После ще затвори папката и ще я прибере на някой прашен рафт, редом с други папки и други съдби.
Ако цялата тази история беше част от холивудски филм, съдбите на хората, за които съм писала най-безотговорно, щяха да се прожектират пред мен на екран. Със съответните връщания назад и превъртания напред. А в горния десен ъгъл на екрана щяха да се трупат моите години в чистилището във вид на папка с публикации.
В българската действителност извън този въображаем филм обаче, писането е най-безотговорното занимание. Нещо повече, също както никой не обръща внимание на некролозите върху цигарените кутии, на които кратко и ясно е написано "Пушенето убива", никой не обръща внимание и на резултатите от писането. А би трябвало върху всеки бял лист да има същото предупреждение: "Писането убива".
Писането убива, независимо че си писал, воден от светлата идея за свободата на словото и правото на обществото да знае.
Писането убива, защото си вярвал, че подреждаш света, докато в същото време си наливал гориво на нечий двигател, за да използва твоите думи за своите цели. И те не са имали нищо общо с правото на обществото да знае истината, а с желанието му обществото да научи това, което на него му е удобно.
Писането убива, защото си изпълнявал поръчки, докато си се бил в гърдите, че не изпълняваш поръчки. И си заклеймявал тези, които изпълняват.
Писането убива, защото си поднесъл на тепсия победата на някой плужек, на някой ламтящ за слава и пари негодник, на някой самовлюбен и безскрупулен политик бизнесмен, който е осребрил твоята истина, а на теб е хвърлил трошици според сключения договор.
Писането убива, защото си мислел, че произнасяш присъди в името на народа, докато всъщност е било в името на нечия облага.
Писането убива. И убива не само тези, за които то се отнася. Те може и да оцелеят с горчив вкус в устата. То убива бавно и сигурно тези, които пишат.
Затова тези дни, докато чета поредните убиващи думи, уж в името на някаква свобода, преди да стане публично ясно в името на какво всъщност са написани, ми се иска повече от всичко да погледна в очите авторите на тези текстове. Докато още вярват, че защитават истината.
Просто защото съм се нагледала на мъртви очи.
fallback
Ако Господ е главен редактор - или как писането убива
Тагове:
журналистика,
журналист,
материали,
публикации,
писане,
главен редактор
Подобни
Водещи
Последни
Леле! Ми то Явор Дачков и Патрашката са направо умрели, а Иглика Трифонова от парцала им вече се е разложила...
Почти всеки може да се научи да пише интересно ,някои дори може да постигне невероятна висота на изказа ,но има неща ,които не се учат те са вътре в нас и дори самите ние не знаем ,че сме такива! Когато започнеш да не позволяваш сам на себе си компромис ,значи вече си готов за всичко! Тогава няма да се страхуваш от "Редактора" ,защото перото ти ще е чисто и не само за писането се отнася това! Ето !! Простичко е!
Веднъж пуснати в пространството, думите (и предадените чрез тях информация, мисли и идеи) стават предмет на общо ползване. Всъщност, това е и целта. Колкото думите ти да са добронамерени и грижливо премислени така, че да са правдиви, ясни и еднозначни, винаги има вероятност някой да злоупотреби и да ги превърне в нещо друго. Или пък те случайно да се окажат в интерес на някого, с когото въобще не щеш да имаш общи интереси. Това е положението. Ако намираш този риск за непоносим, си купуваш една тетрадка, пишеш си дневник и го криеш под хавлиите в гардероба. Или си приказваш сам. Естествено е че, след като пусне думите си в пространството, пишещият/говорещият не може да контролира как се използват те. И добре, че не може. Иначе всеки би се превърнал в едно микро-диктаторче-монополистче, налагащо на другите свои собствени правила. АКТА, умножена по няколко милиарда. Ужасяваща перспектива. Следователно, има две възможности: или да мълчиш и да преглъщаш, пък каквото стане – стане, или да говориш/пишеш, пък каквото стане – стане. Е, втората е определено за предпочитане. Тя е за хората, първата е за овцете. Фактът, че с кухненски ножове се извършват хиляди убийства, не означава, че производството на такива ножове трябва да спре. Проблемът не е в ножовете, нито в тяхната общодостъпност, а в тези, които ги използват не по предназначение. Пък като му дойде времето, нямам нищо против да седна да си поприказвам с главния редактор Дядо Боже за всичко, което съм говорил и писал. И за това какви са били последиците, и защо са били точно такива. И ако някъде вследствие на нечия злоупотреба с мои думи се е получила инфекция, да го питам аз него къде е бил той и защо не я е предотвратил. Да видим какво ще ми обясни, като е толкоз безгрешен.
Журналистът си има отговорности, както във всяка професия. Ако авторката са я налегнали съмнения - да се придържа към простата максима - да прави каквото трябва, а да става каквото ще. И да не се оправдава и чака някой редактор да поеме отговорността . И да отиде на психиатър, ако намери подходящ (то, в бг и психиатрите са псевдо, както журналистите)
Три въпроса : Писането ти "те убива" (теб)? Писането ти "убива" (някого) ?Писането "ти убива" (на теб)(пример - стяга те чепикът - убива ти ) ? Ако на първият въпрос е "Да" - може би ще те четат и след като те няма ...За вторият въпрос - при "Да" - явно материалите ти са "жълти" ... За третия - стани читател тогава , освен , ако не си мазохистка...