Кампучия на три морета

Все по-често попадам в ситуация, където с мои приятели, някои от тях и с малки деца, си говорим, че започваме да се страхуваме какво бъдеще ще имат следващите поколения в България. И не говорим за икономически критерии, а за онези - чисто човешките, които ни правят граждани на една варварска и непросветена държава.

В тази интелектуална Кампучия* хората вярват, че Тодор Живков е най-добрият управник, социализмът не е недоносче, а европейците са толерасти.

Тук комунизъм, патриотизъм и православие задължително се използват в едно изречение, в което има поне осем правописни грешки. Връщането на смъртното наказание, "Народния съд" и национализация са национален приоритет за тях, а в Украйна фашистите управляват и евреите стоят зад тях.

И дотук всичко щеше да е смешно, ако тези хора бяха членове на някоя сатирична Фейсбук група като КЛЕТА МАЙКА СОВЕТСКА, а не депутати, партийни лидери и техните избиратели.

В края на миналата седмица, по повод посещението на държавния секретар на САЩ Джон Кери, бяха организирани два протеста - един обявен за "спонтанен и надпартиен" и друг, с присъствие на видни активисти на "Атака".

И ако си мислете, че първият протест бе скандален, със своята "патриотичност и надпартийност", от която се чуваше съветския химн "Вставай, страна огромная", а свещеник благославяше присъстващите на фона на транспенрант с Георгиевска лентичка, то явно не сте чули изявлението на зам. председателя на "Атака" Десислав Чуколов, който синтезира тезата, че "едно време, когато тук (пред Президенството) са идвали съветски партийни ръководители, тогава са се събирали децата и трудещите се, да се радват на партийните ръководители, да се срещнат с тях. А сега, когато идват от другия господар - от Америка, ги крият. Така, случайно да не вземат да се обидят, че този народ има собствено мнение".

От това изказване се разбират две неща - първо, че сме били роби до 1989 година и второ, че според господин Чуколов продължаваме да сме роби, ама не на правилните господари.

Навикът да бъдеш васал на някоя страна явно е дълбоко вкоренен в разбиранията на голяма част от обществото ни.

Нежеланието на част от политическата класа за развенчаването на митовете за социализма само води до ескалация на разделението в обществото, което, само по себе си, не е виновно за своето незнание.

Култът към дадени личности - без ясно разбиране на техните успехи - и до ден днешен се изучава в средното и висше образование.

Преди време, по своя остроумен и разбираем за интелигентни хора начин, проф. Танев заяви, че трябва преоценка на нашите герои. Рационална, без емоции и излишен патос. Но ето ви и пример - някои учители още преподават, че в България е съществувал монархо-фашизъм.

В  книгата си "Пражкото гробище" Умберто Еко развива идеята за това как се раждат митовете и как, благодарение на тях, се достига до военни и етнически конфликти. Раждането и поддържането на митове в съвременния свят, където всеки има достъп до интернет, е по-разпространено от всякога.

Никога, до сега, не е било толкова лесно да бъде създаден и наложен мит, като този, примерно, че по време на социализма сме живели добре.

Дори самите членове на Политбюро не са си позволявали да бъдат толкова сервилни пред своите господари, както някои днешни политици.

А най-лошото е, че в училищата и университетите учениците не се научават как да боравят и подбират нито информация, нито източници.

Затова и все по-често чуваме от млади хора как някога всеки е имал апартамент. Но никой не припомня, че масово хората са оставили родните си къщи с дворове от по два декара, за да заживеят в 80 квадрата панелка.

Ще ви кажат, че всеки е имал кола, но не и се е чакало по 10 години за "Москвич" или "Лада".

Ще ви бъде заявено, че всеки е имал работа, но няма да споменат прословутата приказка "те ме лъжат, че ми плащат, аз пък ги лъжа, че работя".

Живеем в реалността на митовете, където всеки ти казва как по време на социализма всички са били равни, но никой не смее да изрече на глас, че е имало и по-равни.

Умишленото замитане на историята от последните 70 години под черджето води до реалността, в която неграмотността и чалгата са национална гордост.

Непознаването на близкото минало води до една извратена романтичност за него, а социалното изключване на цели групи - до тяхното радикализиране.

Защото е лесно да кажеш "Живков беше добър управник", но изисква грамотност да прочетеш, че България фалира три пъти по негово време.

Лесно е да кажеш "ние сме патриоти и православни", но трябва интелект, за да видиш, че може да си мюсюлманин и пак да си патриот.

Не е трудно да кажеш, че си комунист и патриот, но е нужно знание, за да разбереш, че едното изключва другото идеологически.

А когато някой ми заговори, че вярва в идеала на комунизма и е набожен, ме хваща срам в каква непросветена и пълна с грозни митове страна съм роден.

Шизофренията на тази немалка част от населението ни, която смята Студентски град и до ден днешен за висше постижение на социализма, достига до интересни куриози, като споменатите вече транспаранти с Георгиевска лентичка и свещеници, благославящи "спонтанно" протестиращите .

Те са леви, но за разлика от всеки друг социалист, искат да избият гейовете и евреите. Което ги приближава до "фашистите" повече, отколкото до Ленин.

Те са патриоти, но гледат към Русия с обожание и жалост, че не сме били 16-тата република на СССР. И в целия този тюрлюгювеч от взаимно изключващи се тези, те обожават Путин, който развива православен неоконсерватизъм, който, идеологически, е подобен на християндемократизма на така омразната им Западна Европа.

А опорните точки работят - изкарването на историческа фактология в разговор от моя страна носи само коментари от типа на

"Абе няма значение, важното е да има толерастия и да живеят негрите и гейовете, че други не останаха".

И веднага бивам обявен за родоотстъпник, русофоб и какво ли още не.

Защото го има страха от реалността, където ти не си готов да живееш в едно европейско и модерно общество с правила и ред. Страхът от общество, в което се заплаща не според партийната принадлежност, а според качествата ти, е плашеща за хора, които живеят с митологията за миналото.

В българската интелектуална Кампучия разбирането на словосъчетания като рационален поглед не съществуват, те са имагинерни. Капацитетът ни като нация, която е зомбирана от "На всеки километър", достига до делението лоши-добри, комунисти-фашисти, нормални-ненормални.

А колко по - просто щеше да бъде, ако бяхме научени, че сме преди всичко българи и европейци.

Първото е ясно защо. Но относно второто е важно да се отбележи, че, ако не всички по разбиране, то поне всички по Конституция - и Търновската, и тази след 1989-та, се базират на Белгийската, което ни прави повече европейци, отколкото американци или руснаци.

И после продължавайте да се чудите защо будните деца отиват да учат на Запад и не се връщат, при положение, че тук им пълним главите с митове, които - с малко проучване от източници на чужди езици - се разбиват.

На италианския писател Игнацио Силоне се приписва тезата, че "когато фашизмът един ден се завърне, той няма да каже: "Аз съм фашизмът!". Не, той ще каже „Аз съм антифашизмът!".

Е, как да задържиш бъдещето на тази нация, като самата тя не познава и не знае как да разкаже миналото си от последните 70 години?

*Кампучия - Демократична Кампучия е официалното название на Камбоджа в периода на управление на диктатурата на червените кхмери (1975-та - 1979-та).