Малката история на един малък човек. Той е в първи клас и е диагностициран с лека форма на церебрална парализа. Първоначално изглежда, че се адаптира в общообразователното училище, въпреки прякора, който му лепнали негови съученици.
Започват неприятностите. Детето се прибира с рани, а родителите са уверени от учителите, че причината за агресията на другите се крие в поведението на тяхното дете. Наскоро им се обаждат от Агенцията за социално подпомагане, за да ги уведомят, че детето им е дете в риск, а сигналът е подаден от училището.
Родителите търсят съдействието на медиите. Случаят получава разгласа, в резултат на която заместник-директорката на 20-то ОУ „Тодор Минков" заявява пред камерата: „Ние сме училище със статус. Предпочитано училище".
Точно в това е проблемът. Ако нямах седем години наблюдения върху елитното 20-то училище, бих си помислила, че истината винаги има две страни.
Знам няколко причини да съчувствам да бащата на детето с церебрална парализа, няколко - да не вярвам на ръководството на училището, и да съм убедена, че истината има само една страна.
Училище със „статус" би трябвало да набави още нещо в звездичките си с дейност освен списък с известни имена на родители и ежегодно пребоядисване на класните стаи - например, възпитание в доброта и съчувствие към различните.
Кои са различните? Много интересен въпрос, на който като родител получих противоречиви отговори. Няколко години „непоносим" беше целият клас, от който се оплакваха учители и ръководство на почти ежеседмични родителски срещи. Деца, с които не можеха да се справят. Деца на седем, осем и девет години - без увреждания. Предимно момичета.
Чудехме се какво пък е толкова страшното в поведението на клас от двадесет момичета. Отговор не получихме.
В същото време, брояхме учителките по френски, езикът, заради който децата ни бяха записани в това училище.
На втората година стигнахме до дванадесет. Толкова бяха постъпили и напуснали за две години. После се отказахме да водим статистика. Без да бъда експерт по образованието, ми е ясно, че няма как да се научи задълбочено какъвто и да било предмет при подобно текучество.
Да се върнем към записването в елитното училище. Моята дъщеря попадна там по квота „квартално". Влизайки в 20-то, бодигардът на вратата ми каза: "И бъдете благодарни, щото не за всички е квартално!"
Доста хора преспиват пред вратите на училището, за да запишат своите първолаци. Останалите са с връзки. Политика, медии, бизнес.
Квота за церебрална парализа няма.
Детето с церебрална парализа било обвинено, че се опитало да подстриже косата на своя съученичка с ножица. Форма на агресия, както заяви с траурен тон дългогодишната директорка на 20-то ОУ Красинка Доганджийска.
Мой близък не само се е опитал, но е и отрязал дългата плитка на момиченце в средата на 70-те години. Винаги ми става тъжно, като чуя тази история, но не мога да се възмутя от действията на „звяра" с церебрална парализа, от неговата агресия, против която са родителите от класа, ама малко ги е срам да си признаят пред камерите, че и те са участвали в подаването на жалбата.
Още по-тъжно ми става, че най-пряк инициатор е ръководството на училището.
Мълчанието не води до нищо добро. Моята вина е, че не подадох жалба преди пет години, когато отидох да взема детето си от занималнята, с която училището имаше сключен договор.
Опитах се да отворя вратата на библиотеката, където се провеждаха часовете, за да разбера, че тя е заключена.
Двадесет деца и тяхната преподавателка бяха заключени отвън! Когато зададох въпроса по кои правила на противопожарната безопасност децата и учителката са заключени, ми беше отговорено, че това няма да се повтори и че библиотекарката много се страхувала някой да не открадне книга!
Което щеше да бъде явление само по себе си - ученик откраднал книга...
Няколко години по-късно едно момче опитало да скочи през прозореца пред съучениците си. Децата бяха в шок.
Психоложката на училището тихомълком изчезна. Същата, която иначе присъстваше на всяко безкрайно обсъждане на "непоносимия" клас (толкова дълги, че всеки от нас имаше чувството, че присъства на индивидуален сеанс). Нито я видяхме повече, нито чухме нещо за нея. Този път родителски срещи нямаше.
В телефонни разговори класната ръководителка ни увери, че всички институции са уведомени. Имахме точно обратният вариант на това, което се случва сега. Родителите на съучениците искахме да помогнем, но ни казаха, че всички мерки са взети и загрижеността ни е малко излишна.
Замълчахме си, а може би не трябваше. Противопоставихме се на задължителното въвеждане на униформите, които първоначално беше представено като доброволно във всеки клас. Впоследствие се оказа, че децата без униформи трябва да правят наказателни обиколки тичешком в двора на училището.
По същото време свестните учители напуснаха 20-то, а част от учениците ги последваха. Както и тези, чиито родители заявиха, че им е омръзнало да присъстват на събрания на акционерно дружество, представени като родителски срещи, на които се обсъжда какво и кога ще се измаже, но не и какво ще се учи.
От репортажите по повод детето с церебрална парализа разбрахме, че то пречело на нормалното провеждане на часовете и специално на тези по религия.
Какъв цинизъм! В началните класове в 20-то училище родителите, които искаха детето им да не присъства в часовете по религия, трябваше да поемат грижата за него, независимо кога е ситуиран часът. Толкова за свободния избор.
В последните години преподаването по религия се разполагаше в събота и се състоеше в посещаване на църкви. С какво е пречело детето на доброволно избрания предмет в неучебен ден, когато присъствието му не е било задължително?
От цялото мероприятие по изключване на детето с церебрална парализа за мен остава само едно усещане: Тричане.
Кой е виновен за отхвърлянето на ученика, който дори не е класифициран със специални образователни потребности? Елитно ли ще го трича училището със специален статус или ще бъде обикновено изхвърляне?
Как в реалността ще се адаптират децата с тежки проблеми, ако приемането на дете с лека форма на церебрална парализа е толкова сложно?
Според проектозакона за предучилищно и училищно образование помощните училища ще бъдат преобразувани, а децата с проблеми ще се интегрират в общообразователните училища. Как? Най-вероятно с тричане. И изхвърляне.
Малката история на малкия човек от първи клас ще му остане за цял живот. Той може би ще се пребори да бъде в общността на „нормалните", накуцвайки леко и със затруднения с едната ръчичка.
Освен ако учители, директори и родители не му попречат. Вкупом срещу малкия агресор.
Всъщност основна вина за случващото се имат родителите на болното дете. Често се случва при деца с хронични заболявания родителите да са свръхобгрижващи (не знам дали има такава дума) и съответно децата им растат изключително разглезени и имат постоянна нужда да привличат внимание върху себе си. Ако не успеят да привлекат това внимание по нормален начин започват да се държат лошо - тогава вече със сигурност всички ще са ангажирани с тяхната личност. Иначе съм сигурна, че детето си е съвсем нормално и когато всички са загрижени за него сигурно е и мило. Но средата в училище съвсем не е такава. Никое дете не е задължено да обръща специално внимание на друго, само защото другото има заболяване. Средата е конкурентна и децата се учат как да общуват, как да привличат приятели. Тук е мястото на родителите да обяснят на момченцето си, че мятането на сополи не е най-доброто, което може да покаже от себе си. Детето има проблеми в училище, защото има проблеми с общуването, а не защото е болно. Малките деца са изключително справедливи, но към момента. Те не умеят да оценяват дългосрочни проблеми или да изкупват вина. За тях срокът причина-последствие е много кратък. Като попитам моето дете защо е счупило нещо, получавам отговор "ама то беше отдавна". Децата от първи клас не могат да разберат защо трябва да са по-мили с хронично болен връстник, те се отнасят към него така както биха се отнасяли към едно съвсем нормално дете.
"Детето с церебрална парализа било обвинено, че се опитало да подстриже косата на своя съученичка с ножица. Форма на агресия, " Агресия е откъдето и да го погледнеш, независимо здрав или болен държи ножицата.
Системата за интегрирането на такива дечица, изобщо не е обмислена. Учителите се нуждаят от обучение и практика, за да може да се справят в такива ситуации. Децата реагират първично. Дете,което е "различно" от останалите,ги плаши и прави агресивни. Когато няма и кой да им обясни,защо е така и че има и такива хора по света,се стига и до бой и системен тормоз. Когато и учителят е безсилен да се справи в дадената ситуацуя,настава хаос. Друг е въпросът,че и доста родителите не са толерантни и това го предават на децата си.
Големият ми син учи в това училище 3 години. С изключение на 2 преподаватели - по немски Томерова и по български /и класен/ Войнов, всички други учители бяха, меко казано, доста странни. На първо място бих сложил т.нар. Лепилце, учител по трудово, който е отявлен психопат и алкохолик. Стигнахме до бой с него, почти... в гадното мазе, където се провеждаха часовете на децата. Започна като нормален разговор и ескалира до физически конфликт, защото той беше очевидно пиян и много бързо се разгневи. Ама да беше само това... Родителските срещи бяха постоянно обвинение, оставаш с чувството, че детето ти е пълен идоит и за нищо не го бива. След което обикновено те карат да се извадиш с 50-60 лв за разни измислени дейности. Спрях да ходя на родителски срещи, защото се чувствах яко омерзен от преподавателите, от които се очаква да възпитават и учат децата, а не да ги скапват от упреци. Записах сина ми там, въпреки че пътуваше по 1 час натам и толкова обратно в студ, дъжд и всякакво време, защото много колеги ме увериха, че ще научи немски. Въпреки, че положихме големи усилия, почти нищо не научи. Мога много да кажа за това, колко съм разочарован от 20-то училище. То изобщо не е елитно, по-скоро е жалко и запуснато. Колко години събират пари за физкултурен салон? Е, къде са парите, къде е салонът? По-лошото е, че синът ми направо намрази училището като институция, заради хората, които иначе трябва да го накарат да я заобича.
С тези темпове на промяна, за съжаление , като че ли наближава моментът, когато специалните ще са с 1 повече от неспециалните и не ми се мисли, щото не мога да го измисля, как ке е таа рабОта тогаз...
Мисля, че е груба грешка внедряването на ученици със специални потребности в общообразователните училища. Там работят педагози. А за другия случай са необходими хора, изучавали специална или социална педагогика, които са съвсем отделни профили в педагогиката. И поставяйки "специалните" деца, редом до "неспециалните", лишавайки ги от необходимите им специализирани грижи на лекуващи и обучаващи ги, всъщност не им се помага. Това крайно залитане по уклона да игнорираме различията и да приобщим на всяка цена всички, пречи двустранно. А когато нещо пречи, стремежът е да се освободиш от него. Ако не става на добра воля, го правиш доброзорно. В правото си са неспециалните деца и техните родители да претендират, ако учителят се отплесне и задели от недотам дългия учебен час, 20 минути единствено на специалонуждаещият се. Кога би поощрил и натоварил по-напредналите деца с по-трудни задания? Не го ли направи, би спрял тяхното развитие.
Има и още един "удобен" фактор за да се случва тази интеграция. Вечният "недостиг" на пари, който е факт вероятно заради тяхното "по-правилно" пренасочване и усвояване, ограничава възможността да бъдат използвани уменията на тесни специалисти. И устремени в светлото бъдеще, се строяваме под интеграционните байраци на апологетите на евроценностите, които ни омешват обаче в мазен тюрлюгювеч.
Интелектуалното развитие и дисциплината са различни неща. Методиките им дори няма как да съвпадат. И за двете сериозен фактор са както семейството, така и училищните кадри. Ако в семейството родителите са аматьори, водени от любовта към детето си, стремежа им да го опазят здраво и да се постараят да му дадат насоки да е щастливо, то педагозите би трябвало да са професионалисти, както в преподаването, така и да бъдат познавачи на детската психика.
Дара, така като гледаш, дали в момента тук има 20 човека?
Рован, учителят не е телевизор, поне не би трябвало да бъде. Съвсем нормално е , даже препоръчително е, да обърне внимание и на децата справящи се с изпреварващ темп и да им възложи повече и по-сложни задания, за да се развиват , и на изоставащите, които се нуждаят от по-продължително и по-ситно смляно преподаване. Как ще го направи, е негова работа. Ако не може да го измисли и не му се отдава, значи не е за там. Има и още по-абсурдни ситуации. Учител по математика поставя задача на корифей в решаването им, да обяснява на такъв, който не го може. Абсолютно безсмислено и за двамата. Нито единият има педагогически умения, нито другият го иска. Само "математикът" гарантирано губи интерес и "намразва" училището. А, да, а даскалката си почива.
Ману, съгласна съм, ама много често повтаряш думата "шибан", а те имаме за филолог с богат речник
Реално учителите не са задължени да развиват допълнително талантливите деца. Те трябва да предадат задължителната програма и дотам, всичко друго е знак на добра воля и загриженост. Факт е, че има такива, които дават всичко от себе си и се ангажират допълнително - свалям им шапка. Съществува и другата крайност, такива на които не им дреме. Хора всякакви. Но тук не става дума за дете с умствено изоставане, а такова с малък физически недъг. И това, че децата по природа не са толерантни към различните не е вярно. Децата се раждат безкрайно толерантни, тяхното отношение към всеки е еднакво - първо мислят за себе си и после за другия. Все едно им е дали този друг е бял, черен, лилав или с физически недъг. Ако той се държи добре са приятели, ако е гаднярче го намразват и не се интересуват какви са му причините да се държи кофти.
Много "професионален" журналистически материал на Шани Гюзелева! Но от актриси толкова! Откъде уважаема г-жа водеща и журналист знаете как се държи въпросното дете в училище? Може би сте направила журналистическо проучване?! Или просто пишете за хонорара си???