Кризата на идентичността се крие в татуса

Млада жена в бизнес облекло седи срещу мен в метрото. От външната страна на левия й крак е татуиран символът на безкрайността, като част от линията е пропусната, за да отвори място за думата "Love". До нея тип в развлечена тениска и дънки има сложни черно-сиви рисунки на двете ръце, едната от които показваше сражение с извънземни, а другата - някаква роботска любовна история. Вляво от него, на края на седалката - мъж, който разцъква на телефона си с бързи, нервни жестове. Когато обърна ръката си, видях думата "Жасмин", татуирана над кокалчетата на пръстите, и дата под нея.

А ето ме и мен, празно платно, чудещ се дали пропускам нещо. Всеки татуиран човек срещу мен изглежда представител на същата възрастова група - поколението на новото хилядолетие, ако използваме изтърканото определение. Доколкото сме от една и съща генерация, вероятно всички ние публикуваме редовно в социални медии, чрез профили и акаунти, които ни карат да си задаваме въпроса "Кой си ти?". За някои този избор е освобождаващ: това е шанс да започнат от нулата. За други, огромната гама от възможности действа парализиращо. И в двата случая, модерността ни заставя да декларираме ясно и съзнателно идентичността си, независимо дали вече сме я открили или не. Израствайки в бързо променящ се, пълен с предизвикателства свят, повечето млади хора в един момент са се затруднявали да определят кои са.

Според скорошни проучвания, татусите не изразяват само идентичността: те спомагат за дефинирането й

Въпреки че татуировките съществуват от хилядолетия, сега те са по-популярни отвсякога. През 1960 г. е имало около 500 професионални татуисти в САЩ. Към 1995 г. броят им се е увеличил до над 10 000. Почти 20 години по-късно, търсенето продължава да нараства, и по последни данни близо 20% от американците имат татуировка. Нещо повече, 40% от хората в тази група са от "поколението на новото хилядолетие", което според учените не е случайност.

"Живеем в свят, който е много фрагментиран и хаотичен," казва Ан Великет от университета в Арканзас, която изучава връзката между поведението на потребителите и масовата култура. Великет твърди, че хората сега са по-способни отвсякога да "пресъздават идентичности с лекота," както онлайн, така и в реалния живот.

През 1998, Великет и колегите й са провели базирано на интервюта изследване, което е установило, че хората използват татуировките като средство да запечатат аспекти на настоящото си "аз". "Надявахме се да разгледаме постмодерната идентичност, а всъщност открихме, че сме в модерна ера, където хората знаят кои са," казва тя. "Те имат усещане за същинското си аз." Осем години по-късно, екипът се връща към същата идея. Второто изследване, подобно на първото, констатира, че хората използват татуировките като начин да изразяват миналото и настоящото си "аз". Но интервюираните във втората група са се нуждаели и от потвърждение, че идентичността им въобще съществува. Те са разчитали на татуировките като начин да изградят някакво разбиране кои са те всъщност.

"Продължаваме да бъдем сполитани от бързи и непредсказуеми промени," заявява тогава съавторът на изследването Джеф Мъри. "Резултатът е загуба на основи на личността, необходими за идентичността. Открихме, че татуировките дават такава основа. Тяхната популярност отразява потребност от стабилност, предсказуемост, постоянство."

За хората, които изучават идентичността, това постоянство е от решаващо значение

Човек определя кой е по елементите, които се запазват за постоянно - хора, истории, места, спомени - и се изграждат във връзка с тях, свързвайки акцентите в нещо, което социолозите наричат "личен мит". Тези митове имат смисъл в често бурния ни живот, интегрирайки нашето "запомнено минало, възприето настояще и очаквано бъдеще," както пише Великет в доклада си от 2006 г. Някои хора използват институции като религия, работа и семейство, за да създават този мит. Други се опират за дефинирането му на материални обекти, като къщи и коли. Но поколението на новото хилядолетие е доста различно. Без достъп до много от основите, които родителите им са имали, за да изграждат личните си митове, това усещане за стабилност и постоянство често е по-трудно постижимо.

Хората рядко си правят само една татуировка. Около половината от татуираните имат между 2 и 5, а 18% имат над шест татуса. С други думи, татуировките не са само "моментни снимки". Те са част от продължаващото повествование на личния ни мит. За разлика от материалните обекти, част от това, което ги прави толкова значими, е степента на саможертва, свързана с придобиването им. Правенето на татуировка е свързано с "болезнен ритуал, който може да отнеме часове," пише Великет, и всъщност "става част от човека, тъй като опитът добавя смисъл и се въплъщава в татуировката." За разлика от джиповете или апартаментите, които се произвеждат масово, "всяка татуировка е уникална от самото начало." Хората остаряват с татуировките си и могат да очертават историята на личния си мит от началото до края, като просто прокарат пръст по кожата си.

Татуировките не винаги са били символ на търсенето на истинска същност

Поне в Америка те се появяват като начин моряците да избегнат принудителното им включване в британския кралски флот в годините след американската революция. Документите, които моряците са носили, по същността си тогавашните еквиваленти на паспортите, са потвърждавали тяхното ново гражданство, но флотът на Великобритания се е възползвал от неясните описания и бързо е започнал да събира колкото може повече моряци с неспецифични черти. Татуировките са спомогнали за запазването на индивидуалността им, обозначавайки я по начин, постижим и чрез родилен белег или придобит по-късно белег.

В по-скорошни времена татуировките, обикновено символи на различни субкултури през 70-те и 80-те години, са еволюирали в произведения на изкуството, които стават като цяло приемливи за масите. Трансформацията им съвпада с експлозията на Интернет в края на 90-те години и новото хилядолетие, и съпътстващите я промени в начина, по който хората работят и се забавляват.

Традиционният модел на прекарване на цял живот, работейки за един работодател,, в последните десетилетия е в упадък. Сега средното време на престой на едно работно място е около четири години: служителите продават уменията си, не лоялността си, и бизнесът приема това. Извън работното място, фрагментирането на попкултурта е позволило на интересите на хората да се разпръснат в милиони различни ниши. 60-те години се дефинират от боулинг лиги и квартални партита: събития, насърчаващи големи групи хора да се събират на едно място. Сега, хората търсят солидарност в микро-общности, които могат да бъдат по-обикновени - футболни лиги, групи за джогинг, поетични кръжоци - или нетрадиционни (примерно "Лигата на професионаните странници", една от многото процъфтяващи групи в Портланд, Орегон).

С новите рамки и структури на социалните общности, вкусовете и табутата също се променят. Татуировките започват да изглеждат различно и да означават различни неща, защото правещите си татуси започват да изискват нещо различно - нещо повече - от символите върху тялото си.

Въпреки че изследванията кога определени татуировки достигат пик на популярност са редки, анекдотични данни все пак разкриват развиващите се трендове

Най-популярни доскоро бяха "светкавичните": простички рисунки, нанасянето на които отнема не повече от час. Те са "заготовките", които все още ще откриете в каталога на всяко студио за татуиране: китайски надписи, трайбъл татуировки на долната част на гърба, пламъци, музикални ноти, рози. Те са колкото простички, толкова и безопасни, като позволяват на хората да носят татус, но да го правят дискретно. (Майка ми примерно има две такива, поради точно тази причина.) Едва с настъпването на новия век клиентите започнаха да стават наистина креативни, изисквайки от татуистите да се доказват и като художници.

Има носталгично завръщане към ретро-дизайни, напомнящи пинъп момичета и ретрошик иконография. Повече хора в наши дни си правят хиперреалистични портрети или триизмерни татуировки, които изглеждат така, сякаш буквално изскачат от кожата. Все още има интерес към по-простите изображения, като котви, пера, текст и птици, но голяма част от креативността идва при реализацията им. Татуировките на обикновени сърца или текст бяха преоткрити под формата на перфектно пресъздаване на почерка на скъп човек, или анатомично правилно 3D човешко сърце.

Защо хората стигат до такива крайности, за да бъдат татуировките им толкова перфектни? Защото и залогът е по-голям: бодиартът е придобил по-голяма значимост, и хората желаят татусът им да говори нещо за същността и идентичността им. Добър пример е текстът. "Дума, като 'вяра', или 'надежда', е лесна и конкретна," казва Джийн Кофи, татуист в салона Tattoo Culture в Бруклин. Те декларират по най-буквалния начин какво един човек счита за важно. "По-абстрактна версия на това, примерно перо, е повече символ на свободен дух."

Тези съображения са относително нови, дори и ако самите рисунки не винаги са оригинални

Много от заявките за татуировки са сходни, казва Кофи. "Хората считат, че това е нещо уникално за тях, защото на лично ниво то изразява нещо за тях. Но мисленето извън този стереотип е много, много трудно." Въпреки тези ограничения, които Кофи определя като "език на художествената форма," според неговия опит повечето хора си правят татуси, за да вдъхнат смисъл в живота си, когато се случи сериозно събитие или емоция. "Това е като капсулиране във времето на това чувство."

Нищо чудно да е капсулиране и на идентичността. По същото време, когато хората се стремят към усещане за липса на граници, обръщайки се към популярни образи като пера, стрели, птици и символи за безкрайност, те също така жадуват и за стабилност, представяна от капани за сънища, котви, почерка на близък, или религиозни образи. Най-популярни места за татуировки на котви например са краката, обяснява Кофи, заради символизма им. Татуировките осигуряват на хората, и особено на генерацията на новото хилядолетие, начин да докажат на себе си и другите, че променящият се свят не е пречка за тях. И доказателството за това е на показ, видимо за всички.

С еволюцията и порастването на хората, по думите на Ан Великет, съжалението за някогашните татуировки далеч не винаги е обичайната реакция. Някои хора приемат старите татуировки като ценно напомняне за миналото си "аз", макар че според самата Великет сивата котка, която тя е татуирала на глезена си на 20 години, за да не забрави семейния домашен любимец, сега й изглежда нелепа. "Не мога да кажа, че ми харесва, че имам котка на глезена си," коментира тя. "Не че не ми харесва да имам татуировка, но всички я виждат, а аз съм на 47 години и имам котка на глезена."

Въпреки че татуировките изглеждат вездесъщи, все пак 80% от населението, и дори мнозинството от представителите на поколението на хилядолетието в САЩ (близо 49 милиона души) все още така и не са се татуирали. Мнозина нямат проблем да изграждат идентичността си чрез семействата си, религията, социалния живот или кариерата си, въпреки статистиките, твърдящи, че съвременните влияния би трябвало да изместват всичко това.

Но ако изследването на Великет наистина доказва нещо, то е, че хората, които си правят татуси по сходни причини

Мотивацията зад конкретното решение не е нещо, което хората лесно да могат да изразят, или дори да подозират за нея. Защо всъщност толкова много хора между 18 и 33 години си правят свръх-реалистични, конкретни и лични татуировки, нанесени за постоянно върху кожата им? Защото смисълът зад изкуството, представящо безкрайността, роботските любовни истории и имената - като Жасмин - има по-голямо значение за нас от всякога.