От малък съм се различавал от семейството си, но нали носим всички едно фамилно име и не съм го осъзнавал толкова. Последните години обаче близки се чудят как съм се пръкнал такъв - в смисъл, че нямам нищо общо с родителите си. Дори физическата прилика не е убедителна.
Страшно е, когато растеш в семейна среда, напълно лишена от амбиции и стимул за развитие. Като копия се забиват в мозъка ми думите на майка ми: "Да имаме пари, колкото да си посрещаме сметките, пък да сме живи и здрави." Такъв се оказа за мен и малкия град, и хората в него.
Съзнателни самостоятелни избори започнах да правя като тийнейджър. Първия път - когато кандидатствах в гимназия след 7 клас. Щом учителката по литература каза още в началото, че от мен нищо не става, родителите ми решиха да си продължа в кварталното училище - и там учат деца, и там имало "елитна" паралелка.
Решаващ беше моментът, в който мои приятели ме убедиха да пробвам все пак на изпитите. Записах немски език в гимназия с традиции в съседния град. Това роди приказките в майчината уста, че наш'то гардже си е най-хубаво и най-умно.
Текат си годините до завършване на средното образование. Започнах да вървя срещу течението, по което бяха тръгнали майка ми и баща ми, може би защото живяхме в различни градове, а аз бях съвсем малък и треперещ като желе във възгледите си. Ако не живеех без тях, щях да се примиря с дните такива, каквито ти ги поднася календарът всяка година.
Тук трябва да спомена фактора, от който зависи животът ми - такъв, какъвто е сега. Сестрата на майка ми, която е толкова различна от нея, колкото аз спрямо брат ми. И двете сестри са възпитавани еднакво, и аз, и брат ми по един модел сме учени да мислим и да живеем. Но обяснение защо единият е земята, а другият - небето, никой не може да даде.
Най-добрият пример от леля ми - трудното може да бъде предимство, за да те провокира, а не обстоятелство, което да те откаже, каквото е за майка ми. Малкото може да е сигурно, но не трябва само с него да се задоволявам. Такива съвети ми даваше леля ми, а не родителите ми.
Все пак да отбележа, че не съм лишаван от майчински грижи и жертви, за да ми се осигури възможно най-доброто. Но кой казва, че да си родител е лесно. Това "възможно най-добро" се определя от много фактори, сред които и средата. Която родителите ми не искаха да сменят.
Шансовете ми за развитие при такива обстоятелства бяха сведени до кризисен минимум. Вариантите бяха два. Да си остана в малкия град, до "сигурните" майчински поли. Не искам дори да си помислям как панелката щеше ме задушава под чалга ритъма от горния етаж, как сметките ще отнемат радостта от живота и ще го превърнат в безкрайна калкулация на това колко струва самият живот.
Но щях да съм задружен със семейството си, да споделяме общи (в 99% битови) теми на разговор, да бъда част от тях.
Другия вариант го изживявам в момента. В по-големия град имах късмета да се запозная с хора и да бъда по-близо до идеята за собственото си развитие.
Но не мога да си кажа нищо лично с нашите, да споделя дори един любовен трепет или каквото и да е впечатление - ще им се стори странно и необяснимо. Аз пък не разбирам черногледството им, защото техните дребни грижи са ги направили дребни хора с цели, не по-високи от снега по Нова година.
Не мога да ги съдя аз, който не съм видял какво е глад, студ и немотия. Но мога да преценя за себе си, че моментното превъзмогване на тези кошмари е просто спасителен пояс, който те отвежда до сушата.
Там всичко трябва да започне да се гради из основи - което те в този си живот не свършиха. А продължиха да са благодарни на Господ, че са живи и здрави.
Това, за което съм благодарен на родителите ми, но което все пак е можело да се окаже пагубно за мен, е, че ме оставиха сам да избера пътя си. Сигурността на обратния вариант щеше да ме отведе само до локвата на семейната улица. И поводът ми за радост да е слънцето...
Избрах обаче бурята в морето, която кара лодкарите да спасяват лодките си, но която може да ме откара и до върха на вълната. От мен зависи дали мога да плувам, нали така?
