Или как "всички животни са равни, но някои са по-равни от други" Джордж Оруел, Фермата
Отначало ми се искаше това писмо да е подробно обяснение на деветте кръга, през които всеки български студент трябва да мине, за да може да работи във Великобритания.*
За това как с месеци събираш хартийки, хартийки, които струват понякога 300 паунда, после ги изпращаш заедно с паспорта ти или личната ти карта и се надяваш с месеци, че ще се върнат, че това ще се случи преди да трябва да се прибереш удома и стискаш палци да не ги изгубят след година чакане.
След като през последните няколко седмици чух предостатъчно необясними комбинации на една и съща процедура, разбрах, че това ще е просто невъзможно. Изказвайки мнението си по тази тема, целя не да провокирам "управляващите да направят нещо", а да запаля поне 1/100-на от българските студенти във Великобритания да спрат да се примиряват с откровеното потъпкване на правата им на първо място на човешки същества, а след това и на европейски граждани**.
Накратко, всеки студент във Великобритания има право на 20 часа работа в учебно време и неограничено такова през ваканциите. Това право всеки може да упражни в мига, в който стъпи на британска земя (добре, нищожен административен момент съществува, изисква се национален осигурителен номер - задача, която отнема 3 седмици).
От всички нации по света само българите и румънците трябва да следват различна процедура. Те трябва: да си направят здравна застраховка, която понякога струва 250 паунда (сега са намерили начин, по който това се заобикаля с нотариално заверена декларация, че въпросният студент не възнамерява да остава на Острова след завършването си); да покажат средства по собствена сметка в британска банка (да не говорим, че една банка вече изисква от отварящите в нея сметка българи и румънци копие от разрешителното им за работа) и извлечение от тази на родителите им; и още една нотариално заверена декларация за 30 паунда, че не възнамеряват да се възползват от системата за държавни помощи и надбавки.
Тук имаме избор:
А. Да отидем на място в меката на жълтите карти - Кройдън (Лондон), единственото бюро за прием на документи на място и да получим заветното картонче в същия ден. Не бързайте да си мислите, че това е лесно.
За всяко посещение в Кройдън трябва да имате предварително запазен час. Това се прави чрез онлайн система, която нарочно не функционира през 90% от времето, но магически се отваря на неравномерни интервали през нощта.
Чувала съм дори за хора, на които може да платиш, за да ти запазят час. Другият проблем е, че обикновено дните за прием са запазени поне с 3 месеца напред (в най-добрия случай).
Б. Ако неуспеем да си запазим час, се налага да изхарчим още поне 10 паунда, за да изпратим по сигурен метод пакета документи и, забележете, оригинала на личната си карта или паспорт. Следват понякога 14 месеца притеснения за съдбата на личните ни документи, защото:
- Официалният срок за разглеждане на молбите е 6 месеца, в който Британската Агенция Граници няма политика да информира кандидатите за статута на молбите им. В най-добрия случай, когато кандидатът не е притиснат от времето и разрешителното не му трябва, за да изпълни стаж, без който не може да завърши образованието си, мъките започват след 6 месеца.
Липсата на отговор води до откриването на обезпокояващи факти като този, че Агенцията е премахнала всички методи за пряка комуникация от сайта си. Обаждайки се на единствения телефон, посочен там, българите и румънците биват съзнателно препратени към номер, чийто автоматичен отговор твърди, че линията е официално спряна на 6 юни 2012 и всички отговори могат да бъдат намерени на сайта.
И на вас започва да ви се върти главата, нали? А на младия български студент започва да му причернява - "ама аз защо си пратих личната карта, сега как ще се прибера" - да не говорим за случаите, в които документите просто изчезват и дори след година не могат да бъдат намерени.
И тук умират всички надежди на студентите, чакащи разрешение, за да започнат стаж, който е задължителна част от курса им и без който не могат да получат дипломата си. А всичко се случва, защото Агенцията ги е изпратила на стария им адрес, въпреки че те са я известили за промяната или защото просто в отдела са ги изгубили - през лятото The Guardian публикува интервю с румънска студентка в тази ситуация...
Понякога барикадата се пробива за седмици, или дни, чрез писма за спешно разглеждане към мейла за такива молби, но зад тези случаи няма логика, няма правила и няма постоянност. Нещата стават или не стават на магия.
Отново, държа да отбележа, това е само за българите и румънците, всеки друг студент отива и си намира работа в местното кафене, ако не за друго, то поне, за да си изкарва джобни пари. Да не говорим, че за мнозинството от нас възможността да работиш е абсолютен залог за това да можеш да подсигуриш образованието си.
Защо се случва? За британското правителство това е начин да отрегулира достъпа до работния им пазар. Според това правителство няколкото хиляди български и румънски студенти биха имали драматичен ефект върху него.
И това се случва при положение, че наскоро същата тази агенция бе разобличена, че не е разследвала близо 30000 случая на чужденци, идващи извън ЕС, озовали се в страната със студентски визи, но никога нерегистрирали се в съответните учебни заведения и никога не напуснали Великобритания.
Случва се при положение, че същият този трудов пазар си набира евтина сезонна работна ръка от нашите държави, и същите тези институции не се стремят да поддържат висок стандарт на работни условия във фермите, където, както миналото лято бе разкрито, се трудят и малки деца. Виждала съм карго контейнерите, приспособени за живот, и това отношение не ми се струва в унисон с всички останали изисквания към нас.
Робската психология говори в нас и тук, и там. Тук, във Великобритания, всеки си мълчи като прескочи трапа, други пък чукат на дърво с надеждата, че когато на тях им потрябва разрешение, няма да я има вече тази система. Там, в България, правителството мълчи, защото "къде ти, ще се бутаме между шамарите на големите играчи, я да идем да се усмихнем покрай Олимпиадата".
А бедните родители, които знаят, че могат да издържат детето си само за първия семестър на ученето му в чужбина, се притесняват да не му отнемат шанса и тихичко се ядосват по скайп. И така правим за всичко, защото сме свикнали.
А сега малко за това защо нямат право (този параграф далеч не цели да е изцяло правно обоснован). На ниво човешки права, никой не бива да живее в постоянно притеснение за личните си документи и никой не бива да бъде спиран в търсенето си на индивидуална реализация и търсене на собствено щастие, поне не и в свободния и демократичен Запад.
Ето една чудесна възможност, за нас, неуките плахо пристъпващи демокрации, да покажем как една западна сила с претендиращо за дясна политика правителство, създава условия, които още Оруел е разпознал за основополагащи принципи на гнилия комунизъм (да разнообразим стандартното словосъчетание).
На ниво права на европейски граждани, съществува европейски правен принцип, според който следва, че законодателството на нито една държава членка не може да поставя граждани на държави извън Съюза в по-добро положение от граждани на страни членки. Мисля, че вече показах как и защо това се случва по отношение на българите и румънците от страна на Великобритания.
Някои ще кажат, че тези ограничения ще траят още само година, но мисля, че доста от хората преживели тези ситуации и виждащи поведението, изказванията на правителството и отговорните институции в момента, ще се съгласят, че това няма да бъде краят.
Ако не бъдат предприети конкретни действия - дали от българските власти, дали от самите студенти, е крайно вероятно далеч по-утежняващи методи да бъдат въведени след 2014. Методи, които няма да спадат под европейското законодателство и съответно няма да има начин да бъдат контрирани.
Не призовавам правителството да действа, призовавам всички български студенти да се свържат с отделите по студентски финанси в университетите си и да разяснят позицията, в която двете нации се намират. Колкото повече университети признаят тази дискриминация, толкова по-лесно би било да изискваме конкретни действия.
Постижимо е, аз го направих. От този семестър Университетът в Дънди е първото висше учебно заведение във Великобритания, което признава трудното положение на българските и румънските студенти като им предлага 250 паунда безвъзмездна помощ, ако докажат, че са подали документи за работно разрешение. Опитайте и вие. Мои колеги опитаха да започнат няколко подписки, но инициативите като че ли потънаха, може би следва да използваме модела на личния опит?
Защо обаче и правителството трябва да направи нещо?
- Защото емигрантите са вторият по размер източник на външни инвестиции за България, отговарящ за сума близка до 50% от държавния бюджет за образование.
- Защото в България няма един университет, който да може да се похвали с място по-високо от 1000-то в световната ранглиста на университетите и съответно е позорно да се изисква от нас да легализираме дипломите си по метода, използван в момента.
Ако Република България я е страх от фалшиви чуждестранни дипломи, какво правим с българските, които се купуват на килограм? Тях кой ги легализира и кой проверява дали притежателите им действително имат тези знания?
Кога Република България, ще разбере, че без Другата България засега е наникъде? Сигурна съм, че безхаберието на българската държавност е на същото ниво и на други места по света, където има български общности, защото ние не сме избягали от България, нито сме я предали.
Ние и университетите, които са ни приели, сме преценили, че качествата и знанията, които сме натрупали изначално в България, и детските ни мечти за това кой искаме да станем, като пораснем, ще претърпят развитие в университет извън България.
Ние сме преценили, че ако искаме да помогнем на семействата си в България и на България сме длъжни да реализираме максимално потенциала си там, където той ще бъде оценен.
Ние обичаме България и всичко българско ни липсва, когато сме далеч. Ние искаме да се върнем в България. Ние се опитваме да поддържаме връзката си с нея - гледаме български филми, четем български новини, участваме в български инициативи, създаваме български общества, за да покажем, че България не е евтин алкохол и жени на Слънчев бряг, или лъжливи брокери на имоти, или криминални групи, опериращи в европейските столици.
Коментарите към предишното ми писмо до Капитал, красноречиво подчертаха ограниченото виждане на много от съгражданите ни относно живота в чужбина и антагонизмът между патриотите и предателите-емигранти. Това е също част от проблема, РБ трябва да спре да се отнася към нас като изгубена кауза.
Не ние трябва да се върнем или пък да се оправдаваме защо сме отишли навън, РБ трябва да ни покаже, че е с нас, какъвто и избор да направим, защото резултатът ще е еднакво добър за нея - външните инвестиции ще растат или ще се върнат квалифицирани кадри.
На нас не ни трябват конференции за това как да функционират българските училища в чужбина или уеб съветници за това как да не престъпваме закона в чужди държави. Не ни трябва да чуваме, че правителственият самолет се занимава с частни превози и хвърчи за щяло и не щяло, когато няма кой от длъжностните лица да лобира за това цените за полетите до родината ни да не са 500 евро за Коледа. Трябва ни Министерство на образованието, което уважава, промотира и субсидира обучението в неуспоримо престижни чуждестранни университети.
Отвръща ли обаче Република България на нашите обаждания? За жалост, не.
Когато успеем да отворим избирателна секция, българското представителство във Великобритания изпраща квалифицирани свои служители за председатели на комисията, които да се задират с младите студентки като стари кръчмари. Тру стори, брос. И след нещо такова вече никой от нас не би могъл да се смее на "Мисия Лондон", просто срамно забиваме очи в пода.
Докато британските медии изписват сумати страници за експлоатацията на българи и румънци на Острова, тези у дома кротко си мълчат. И тук ще спомена за хилядите българи, живеещи по десет в неадекватно присособени контейнери за карго по студените брулени хълмове през британското лято, берящи ягоди, и тези работещи на договори за еднолични търговци, по този начин напълно беззащитни пред хилядите възможности за злоупотреби от страна на британските работодатели.
Много ще кажат - остава само година, за жалост обаче не разполагам с точни числа да кажа колко губи България от това отношение от емигрантските си инвестиции. Не малко българи са се върнали огорчени в България, че не са имали равен шанс да се реализират в периода 2010-2012, точно когато повечето от започналите следването си след влизането ни в ЕС са се дипломирали.
Да не говорим за многото опитали да намерят своето място, но не съумели да си намерят работа поради изброените причини. Горди и уверени или обидени и отритнати и потънали в дългове искаме да се връщат младите българи?
За всички онези, чакащи си жълтите, сини и лилави книжки - да, толкова вида има - ако сте в изключително трудна ситуация, свържете се с депутата си по местоживеене в Уестминстър, той или тя ще могат да ви помогнат.
Сигурна съм, не малко наши съграждани на Коледа ще си помислят "ех, дано ми дойде жълтата книжка". Добре, че англичаните не знаят символиката зад термина жълта книжка у нас, щяха да се посмеят, чудесен пример за любимия им черен хумор.
И от мен малко черен хумор за тях. UK, go home. You are drunk.
*За тези, които си мислят, че учим в чужбина, само защото родителите ни са фрашкани с пари, укриват данъци и се чудат как да избият комплекси на малоценност, представете си, ние сме също толкова обикновени, колкото и вие и идваме от същите блокове в Люлин, и имаме същото желание да ни бъде дадена възможност да градим успеха и щастието си на основата на възможностите ни, а не това къде сме се родили.
** Държа да уточня, че с настоящото мнение обсъждам положението специално на българските студенти във Великобритания, а не на българската общност като цяло. За жалост, позицията на всички останали българи е далеч по-сложна за рамките на която и да била статия и техните права могат да бъдат защитени само чрез целенасочени и методични действия и преговори от страна на нашето правителство.
Тази статия е мое лично мнение и като такова не обвързва нито една институция, компания или организация, на която съм член или в която работя, с посланията на текста.
