Недоволните от работата на кабинета са повече от доволните. Повече министри свалят рейтинг, отколкото качват. Премиерът обаче много по-бавно топи доверие, отколкото министрите и кабинета като цяло, и положителните оценки за дейността му превишават отрицателните. Това сочат декемврийските изследвания на НЦИОМ и „Алфа рисърч". Числата на двете агенции са различни, но съотношенията и тенденциите са сходни.
Как да си обясним, че кабинетът и министрите стават все по-лоши, а премиерът - все още остава добър? Очевидно - със самия модел на функциониране на управлението "Борисов". Кабинетът само привидно е колективен орган на управление - той по-скоро се състои от едноличен премиер и от министри без собствени политически физиономии.
Няма патрони за премиера
Изключение прави само вицепремиерът Цветанов, който е партиен строител на ГЕРБ и рейтингов донор за цялото управление (макар и достигнал своя рейтингов пик и вече слизащ бавно надолу в последните месеци). Затова при скандали отговорността се разсейва първо към ресорният министър, после към кабинета като цяло и накрая, съвсем малко, към премиера.
Например скандалите с Калина Илиева и Мишел Бонев свалят директно рейтингите на Мирослав Найденов и Вежди Рашидов, удрят по доверието към целия кабинет, но почти не засягат премиерския рейтинг.
Същевременно премиерът успява максимално да избяга от личната си отговорност за провала в определени секторни политики, дори когато тя е повече очевидна. Като в здравеопазването например, където за година се появиха трима министри. Или при назначаването на Румяна Желева за външен министър, а после и за кандидат за еврокомисар. В тази сметка са и злополучните Калина Илиева и Божидар Димитров.
Скандалите легитимират
Скандалите, които според социолозите топят доверието в отделни министри и в кабинета като цяло, и от които премиерът излиза винаги почти сух, са, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, начин Бойко Борисов да се презарежда с легитимност. От една страна, той е единственият изход от провала - и в този смисъл играе ролята на добрия цар, а министрите, депутатите и хората на висши административни длъжности, играят ролята на лошите сановници.
От друга страна, скандалите създават привидност на политически дневен ред, който иначе отсъства при неговото управление. Тук трябва да прибавим и всички танцови пируети напред-назад-и малко встрани в данъчната, социалната и прочие политики.
Съпътстващите ги социални брожения и управленското връщане на изходна позиция - с целия политически и новинарски драматизъм на една сякаш истинска социално-политическа колизия и с винаги последващия трипартитен консенсус, създават илюзията за реформаторство, което постоянно търси най-широка обществена подкрепа.
Управленската политика е нейде в бъдещето
И в това е най-голямата заблуда, която премиерът успява вече година и половина от началото на мандата да удържа пред широката публика. Защото кабинетът не просто не провежда реформи - заради икономическата криза и заради наслоени с години и не търпящи отлагане проблеми в редица сектори, - а изобщо не провежда каквито и да било управленски политики.
Управленската политика като такава е перспективна, насочена към бъдещето. Тя планира финансов и организационен ресурс и цели постигането на определени състояния на нещата в даден сектор в някакви отрязъци от време.
Управлението "Борисов" обаче е ретроспективно - то се опитва само да гаси пожари (като някои от тях само си разпалва), да отлага решенията на проблемите колкото се може по-дълго (като в здравната сфера), или със счетоводно-бакалски прйоми да ги замита под килима (като в науката и културата).
Управлението "Борисов" в изтеклата година и половина от мандата си се опита да наложи и друга илюзия - че възмездната справедливост вече означава и финансово-икономическа ефективност, и социална справедливост.
Полицейските акции обаче не само не напълниха бюджета, не само не доведоха до икономически растеж и до по-справедливо социално разпределение на благата - защото само по себе си запушването на течовете на кацата, по любимото сравнение на премиера, не води до нейното пълнене, ако в същото време е спряло наливането в нея, - но и не доведоха до желания възмезден резултат.
Вместо полицейски атракцион - строителен
По нито една от шумните полицейски акции срещу организираната престъпност няма осъдителна присъда - колкото и виновни за това да са законодателството и съдебната система, провалът е налице.
А дефицитът на присъди се компенсира с все по-големи изблици на полицейщина, стигнали до вече напълно приемливото за публиката - и в противовес с всякакви демократични ценности и законови норми - твърдение на премиера, че всички във властта трябва да бъдат подслушвани.
При толкова много привидности без видими резултати във всички управленски сектори, управлението "Борисов" се хвана за най-видимия възможен резултат - строителството. Вече ще се строят не само метрото, магистрала „Тракия" и Софийското околовръстно, но и всички възможни планирани досега магистрали. Не само спортна зала, но и национален стадион. Дори полицейският атракцион е заменен със строителен - снимки от въздуха и събаряне на незаконни строежи.
Мащабното строителство на пътища и съоръжения има бързоликвиден резултат на обществено признание, който може да бъде консумиран в съвсем обозримо бъдеще. Много по-невидим и алтруистичен - към следващи управления, би бил например резултатът от крупни инвестиции в образованието, който би се появил много по-късно. Нито в този и дори не и в следващ мандат, ако допуснем, че пак ГЕРБ спечелят...
Политическият егоизъм
Най-невидим за публиката, уви, остава разсипническият политически егоизъм на управлението "Борисов" - високите рейтинги не се инвестират в смели публични политики, които биха могли да изнесат на плещите си премиерът и неговите най-харесвани министри.
Предназначението на високите рейтинги е колкото се може по-бавно да гаснат за благото на балканското самодоволство колкото се може по-дълго да се задържиш на власт.
При това докрай обичан и славен.
