"Превърнете жилището в дом" - чувам в някаква реклама. Има купища клишета за дома. Домът е там, където е сърцето. Сърцето ми винаги си е при мен, но домът нещо не мога да го идентифицирам, може би е като с Голямата Любов - познаваш, когато я срещнеш?
Човешките жилища винаги са ми били много интересни. Като бях малка, исках да съм Карлсон, но не за да си живея на покрив или да се тъпча, а за да мога по тъмно да си летя и да зяпам през прозорците на хората. И сега обичам да воайорствам от терасата. Домовете дават поле за размисъл, храна за въображението. Аз винаги съм се местила често, и като дете, и сега.
Затова понякога си мисля, че съм развила някаква интуиция да усещам къщите, но да не се привързвам истински към тях. А много ми се иска да намеря тази, която ще почувствам като дом.
Свикнала съм да се местя средно през две години. Имаше апартаменти, които напусках с подскоци от радост, градове, от които си тръгвах с облекчение, имаше и места с онова особено излъчване, което години след като минеш по същата улица те кара да се стопляш, да се усмихваш и да се чувстваш на мястото си.
Чувството за дом е някаква мешавица от добри енергии, слънце сутрин, гледка от прозореца, миризми във входа, неща, които са ти се случили в тази къща, съседи, продавачките в квартала, които те познават в подробности и, разбира се, колко млад си бил, когато си живял на даденото място. Младостта винаги е допълнителна окраска, компенсираща някой теч по северната стена на спалнята ти.
От два месеца имам дом, в общоприетия смисъл. Никога не съм плакала за жилище така, както плаках, напускайки квартирата и любимия си квартал, за да се пренеса в "собствения" си ипотекиран дом, който ще изплащаме с години.
Не знам дали е вярно, че пътят е по-интересен от самата цел, но докато преди прекарвах часове в планиране на интериор и ровене в сайта на Икеа, докато преди бях умилително убедена, че имам ли си моя къща, винаги с кеф ще си я подреждам и лъскам, сега, още преди да съм ги купила, ми е писнало от скандинавски интериори, бели мебели и уютни пачуърци.
(Все пак ще ги купя. Суетата ми още е по-силна от философстващото ми отегчение)
Всъщност плакала съм за жилище още по- силно и безутешно. Но то е в друга графа, то не е „жилище", то заслужава отделен текст, заслужава книга, която бих написала, ако бях малко по-немързелива и доза по-талантлива. То е къщата ни на село, къщата, която дядо ми е построил и в която се е родил баща ми.
Аз израснах в тази къща и никога няма напълно да приема, че тя е продадена и вече принадлежи на други хора, защото тя е нашата къща, независимо кой живее в нея. Тя е цялото ми детство, баба и дядо, каручките, люлката от дъска и въже, чешмата с каменно корито и синигери в дупката, двата бора отпред, кучето ми, погребано до външния клозет, синия бюфет с книги на втория етаж, където тайно се качвах и четях "Птиците умират сами", когато бях на 7.
И името ми, написано с тебешир на дървената порта. Портата с некролога на татко.
Сигурно повечето деца на моето поколение имат по една такава селска къща в сърцето. Тези къщи обикновено умират прозаично - стават разпадащи се жертви на несговорчиви наследници или просто биват занемарявани от новото ни ърбън амплоа, от това, че имотите на село искат време и средства, които ние нямаме.
Някои къщи са късметлии - купуват ги млади градски хора от онези с по-цветните дрехи и ги заобичват отново. Другите просто буренясват, събарят се и получават по някой ревлив текст като този. Но върху тях никога не е тежало съмнението дали са Истинският Дом, защото те винаги ще бъдат неговият изначален архетип.
Даже и с отсечени борове.
