Инвестициите са като жените. Всяка жена е посвоему красива; всеки инвестиционен проект има своя ефективност. Всеки може да е някому изгоден, както всяка дама може да е за някого любима. Ако срещне навреме Подходящия. Малко са изключенията - красавици, в които всеки се влюбва, и проекти, от които всеки може да спечели.
Ефективността е коварна като красотата, особено вътрешната (т.нар. IRR, internal rate of return). За (почти) никой инвестиционен проект не можем да заковем: изгоден е! Или не е. Една инвестиция за едного е изгодна, за други - не, сега може да излиза на печалба, но от утре - да върви на зле. IRR се смята, но трябва да имаш чувство, та да усещаш нейната капризна летливост и измамна динамика.
Затова добрите финансисти са повече артисти, отколкото калкулатори. Всички скоро ще навлезем дълбоко в инвестиционните потайности. Предстои ни със всенародно вишегласие (референдум) да решаваме съдбата на един от най-големите и, струва ми се, от съдбоносните за страната инвестиционни проекти - за атомната централа в Белене. Не сме оригинални в това начинание. И други нации са заемали воайорската поза на "Биг Брадър" и са подлагали важни за бъдещето си проекти на унижението да са обект на публично визуално и най-вече вербално разтерзание.
Пословичен е австрийският референдум, превърнал (почти) готова АЕЦ в най-скъпия паметник
на икономическия ирационализъм. Твърди се, че логиката да се откажеш от доказана икономическа изгода била в "извъникономическата" целесъобразност, в екологичната да речем. "Извъникономическа целесъобразност" е оксиморон в аксиоматиката на пазарното стопанство, която полага всяка целесъобразност като рентабилност.
Отвъд рентабилността няма рационалност, т.е. не може да има извъникономически цели, оттам и ползи. Може да има обаче извъникономически ограничения, а за тях само се правят разходи, т.е.
от забраните носим само загуби и никога няма ползи (в икономически смисъл).
Съмнително е доколко изобщо има извъникономически ползи в света на пазара. Колко нелеп е отказът на австрийците от ядрена енергетика е очевидно. Съседите им от Швейцария, и те с референдуми, са решили да печелят от атомна енергетика, вместо да пропуснат ползата от нея и да плащат (прескъпо) забраната й. Днес алпийската конфедерация има 5 реактора. Всъщност във всички съседи на Австрия работят атомни централи, нищо че германците и италианците решиха да се откажат от ядрено бъдеще. (И японците така решиха, дори спряха, но наскоро отново пуснаха атомните централи да работят; Фукушима - Фукушима, но без ток по-зле.) Истината е, че в Австрия ядреният риск след забраната е абсолютно същият, както у съседите им, 100-200 км не са фактор в тази сметка.
За жалост икономиката е цинична, дори всички до засиняване да отричаме това. Човечеството по-скоро ще се самоунищожи, отколкото да преодолее своя егоистичен нагон към максималната печалба. Защо е така има шанс да разбере всеки, ако прочете невероятната, издадена буквално преди дни монография "Човешката природа и обществото" на проф. Георги Петров, учителя на поколения български финансисти. Но тук иде реч не за природата на икономическата изгода, а за двуличието й.
Някому изгода, другиму - провал е злорадият нрав на всеки инвестиционен проект. Изгодата е индивидуална, колкото любовта. Първо, според инвеститора вложението е различно. Един ще договори цена, каквато не дават на друг. Някои строят по-евтино и по-бързо от другите. Един пилее, друг пести. Един краде, друг - не (не може да открадне от себе си). За депутата Иванов един проект може да струва 100 млн., а на инвеститора Джонс да му излезе 60 млн. лева. Не е само до лични умения. Всяка стока и услуга, която на "обществена поръчка" струва 100 лв., може да се достави най-много за 90 лв., често много по-евтино. А готовото вече предприятие се управлява различно добре - зависи от управителя. С опитен и ловък шеф начело една фирма печели повече, а оглави ли я тъпак, може и да фалира. Ако всички са еднакво успешни, нямаше да има състезания. Нямаше да има и пазар, чиято същност е конкуренцията.
И накрая - най-важното за един проект: парите имат различна цена и според пазара, и според човека. Банкерът крои капа за всеки клиент и смята (все едно прав ли е или не) различна рискова премия. В Европа банките дават по влоговете до 1%, у нас над 5 пъти повече. Средната американска фирма взема кредит с 3% лихва, от българската искат двойно, та тройно повече.
Отгоре на всичко на средния американец може да му вземат 3%, като знаят колко му е умът и колко - рискът, но на друг, пак американец, но уважаван (т.е. с доказан опит и ум), дават пари само с 0.75% лихва на година. Е, щом парите имат различна цена и изгодата от инвестициите е различна. Разликата е толкова по-голяма, колкото по-дългосрочен е проектът. За мен инвестиция, от която ще получа, примерно 2%, е неизгодна, защото банката дава 5%. А за американеца, дето взема пари с 0.75% лихва, същата инвестиция е супер, разлика от 1.25% на година му носи лихвен марж близо три пъти (267%). Не се учудвайте, ако във врявата около "Белене" един крещи, че проектът е неизгоден, а друг се кълне, че е сред най-печелившите. И двамата са прави, но от това трябва да направим извод. Не за изгодата от проекта, а за опонентите.
Но кое е изгодно за България?
Изгоден е всеки проект, ако (1) изобщо нещо се построи, (2) не повишава съществено риска да се поболеем и измрем, и (3) печели пари и плаща доставки, заплати и данъци.
