Баба Севда и децата на другите

По темата „Българите и бежанците" ни заляха орди от милиони думи. Настана поголовна словесна сеч, в която оцеляха най-кресливите. Чухме хиляди мнения и ни заглъхнаха ушите. Направиха се стотици репортажи и ни заболяха очите. Разделихме се на куртоазни либерали и бойни патрЕоти и си забравихме сърцата.

Преди две седмици жителите на Широка лъка изгониха две афганистански момчета, институциите ги прехвърляха по домове и паланки и те станаха два пъти ничии деца. Бащи от родопския град обясняваха как се страхуват за дъщерите си, уплашени деца молеха учителките си да ги съпровождат до магазинчето за закуски. „Сега са двама, после може да станат двайсет и двама", някой си изкряска. „Може да носят зарази", усъмни се друг. Няколко дни по-късно жителите на Елин Пелин възтанаха срещу семейство възрастни сирийци. „Утре ще станат повече от нас и ние, шопите, няма да го допуснем", заяви кметът. „Покръстете се първо", извика друг.

Борбата за чиста елинпелинска раса е безмилостно жестока. Води се предимно с ракия, кисело зеле, сланина и надежда в лотарията. Търкай златните пирамиди и Елин Пелин uber alles! Или „make Elin Pelin great again", както би казал Тръмп, ако беше шоп.

И докато криворазбраната носталгия по „българщината" ни залива от киното, литературата и политиката, докато все по-често виждаме автомобили с просто ей така развят трибагреник, от които хвърчат фасове направо върху пробитите от дупки улици, а мениджъри от международни корпорации и манекенообразните им половинки купонясват уикенда в механи, пременени с народни носии, щото „най-важното е да сме българи", нищо че всеки ден пускаме по петнайсе имейла, започващи с „dear all", една баба в инвалидна количка се появи по телевизията и показа какво е да си човек, пък било то и българин.

Една баба, без да осъзнава, направи така, че лицемерните приказки на всички, които работят-проблема-с-бежанците-в-България да изглеждат празни, безсмислени и противни. Тя се казва Севдалина Сотирова и живее в Дома за стари хора в с. Баня, Нова Загора. Най-чистият човек, когото можете да видите по телевизията тия дни, когато всички са „je suis политик". Севдалина Сотирова не е от БХК, не говори за европейски директиви и не знае какво е да си с либерални възгледи. Севдалина Сотирова не е патриот, защото това ще й помогне да влезе или да остане в парламента, не е българка, защото това е модерно за свободното време.

В пряко включване от селото, където в две сгради едни срещу други живеят пенсионери и мигранти, Севдалина каза за съседите си: „Това са едни млади хора, прилично облечени, с хубави малки дечица, които ние, насядали по пейките, винаги каним да почерпим с бонбони и да погалим по главите, защото също сме загрижени за нашите деца, които са далече от нас. Това са хора като всички нас. Нищо лошо не сме видели от тях."

Пенсионерка-инвалид, живееща последните си дни, без да е заобиколена от любовта на близките си и сигурно имаща хиляди причини да прилича на озлобените шопи или страхливите родопчани, се оказа единственият човек със сърце по тия пусти телевизии. За големите българи с големите шкембета тя сигурно е изкуфяла бабичка, за мен е героят на гнусното, грозно, просташко и овълчено време, в което имаме честта да живеем.

Тя е другата България - пак е изоставена, но може да обича.

Севдалина Сотирова е и щастливка, защото ако беше сама в собствения си дом, досега да е ограбена, пребита или измамена от някой сънародник. Баба Севда е българка без внуче наблизо, което да погали. Тя се радва на чужди деца, за които България сега е дом. Вие ги гоните, тя им дава бонбони, вие се страхувате да не станат повече от вас, тя ги гали по главиците, вие пишете сърцераздирателни статуси за тях, тя живее срещу тях. Село Баня е като утопия с неговите пенсионери и мигранти, живеещи в мир и разбирателство, Елин Пелин, Широка лъка и Розово са реалността - страх, омраза и егоизъм.

И докато се чудим за кого да гласуваме, защото за пореден път се предлага промяна и цари политически ентусиазъм за-по-добро-бъдеще-честност-и-изкореняване-на-злото, една друга баба, отишла да изпрати мартеница за внучето си в чужбина, каза с достойнство и без излишни емоции: „Едно-единствено дете имам и добре че замина. Ако бях само три години по-млада, щях и аз да изчезна, да мия тоалетни, но да не съм тука". Даваха я по новините, нямаше име, но аз я познавам. Вие също.