Блуждаеща и симпатична тройка испански младежи остава с впечатлението, че България е някаква силно религиозна държава. Опитвам да развенчая усещането от следобедното им запознанство със столицата, но без успех. Имат железен аргумент: Защо тогава в центъра на София има толкова много църкви?
Този въпрос ме фрасва по темето и осъзнавам, че действително няма какво толкова да се види, особено ако идваш от чужбина и имаш няколко транзитни часа, в които да разглеждаш София. Витоша е далеч, морето още повече, така че ти остава единствено съзерцанието на градския пейзаж в центъра.
Сградите на властта не са никак интересни, освен за задължителна снимка и ориентиране по туристическа карта, площад „Славейков" е очарователен, но не може да очакваме говорещите западни езици да се застоят дълго там, Народният театър денем е красив декор и толкова. Другото са църкви, търговски улици и каменни реквиеми на комунизма.
И тук попадаме на липсващото звено - съвременните музеи
Обаче не дежурните исторически, етнографски и природонаучни музеи, които могат да се видят във всяка една държава - с римски монети и препарирани дребни хищници, а различните, провокативни музеи, които са истинска въдица за туристи и всъщност правят разликата.
Две седмици по-късно съм в Загреб, пия кафе и се чудя откъде да подхвана обиколката на Стария град, разлиствайки някакво книжле с основните забележителности - отново църкви, когато попадам на нещо наистина интересно - Музей на скъсаните връзки (Museum of Broken Relationships).
Оказва се, че тази на пръв поглед безобидна колекция от всевъзможни предмети, които някакви хора от цял свят са изпратили в хърватската столица, за да се отърват от спомените за болезнена раздяла, печели награда за най-иновативен музей в Европа.
Няколко часа по-късно съм там - в едно приветливо П-образно помещение, боядисано в бяло и облепено с ретро плочки за баня. Обиколката започна от щандове с брандирани чаши, тениски, тефтери, чанти и всякакви вехтории, чиято продажба на практика извържа музея със свободен вход. На изхода има уютно кафене с много възглавници за разпускане.
Не че експозицията е натоварваща, но е страшно интересна. Пълна е с най-различни истории, разказани през призмата на нещо, което напомня за тях - чифт обувки за романс между семейни колеги по време на командировка; брадва за лесбийски любовен триъгълник, завършил с накълцани мебели и раздяла; мобилен телефон, връчен от неговия собственик на влюбената в него клетница, за да няма как повече да го потърси; любимите дрехи на жена, дарени от дъщеря й, която никога не я е почувствала като майка.
Ето такива неща. Нормални, човешки, истински. Живи. Няма да споменавам за Музея на секса в Амстердам, той е направо задължителен за града с квартал на червените фенери, нито за Музея на вурста в Берлин, дори и за американските извращения от типа Музей на изгорялата храна, Музей на банана или Музей на историята на погребенията.
Къде сме ние
Засега в личната ми класация водят Музеят на киселото мляко в с. Студен извор, Трън, както и миньорският музей в миньорския град - Перник. Оставям ви да се поровите в Google и да откриете къде се намират Националният политехнически музей и Музеят на литературата в София.
Само ще припомня, че последният открит музей е този на социалистическото изкуство в кв. „Дианабад", но редица държави от Източна Европа отдавна са ни изпреварили, особено Прага, чийто Музей на социализма е истинско бижу.
Да оставим обаче историята - и българския Лувър, Ларгото, софийския музей в сградата на Централна баня и бъдещия православен музей, които в последно време възкръсна в медийното пространство. Какъв иновативен музей би могла да има София? Нека помислим - на ракията, на технологията за печене на чушки, на емиграцията ...
Или просто на провалените политици. Имаме ги в изобилие, а и светът е достатъчно голям и те дебнат отвсякъде.
