Изчезването на нацията отдавна вече се е случило в главите на много хора.
Демографският срив се представя като необратим и по темата цари почти пълно съгласие с отделни гласове на обратното мнение. Независимо кой е прав и кой крив, разговорът се води единствено и само с цифри и почти няма да откриете развитие на темата в политики или институционални промени.
Напусналите страната ни сънародници на практика се приемат като вид „невъзвращенци" и някак тотално изчезват от уравнението. Институциите гледат на тях като на касичка, от която да си пълнят бюджетите с разни такси, по избори ги караме да висят с часове на опашки, а където администрацията може да ги спъне - го прави.
Макроикономистите сухо изчисляват парите, които те изпращат на родители и близки, а сривът на чуждестранните инвестиции през последните години направи българите извън страната най-големия инвеститор. И горе-долу толкова.
На практика формулата на нашето колективно отношение е „плащай и млъквай"!
Съществува една теория, която носи фалшиво успокоение. Тя гласи, че след определен период от влизане в ЕС (според някои около 10 години) започва обратен процес на завръщане на заминали и видимо намаляване на напускащите страната. Като примери от близката история се дават Испания, Португалия, Гърция.
Да си мислим обаче, че тук има някакъв автоматизъм, е грешка, поради съществени отлики на нашата ситуация.
Членството ни не променя радикално нито начина на работа на институциите, нито икономиката ни.
Западният бизнес все повече просто „прескача" Източна Европа за сметка на глобалния пазар.
Признаци за подобряване на управлението на страната няма. Въобще, мрежите на контролирания преход не просто се оказват устойчиви, а все по-активно се опитват да блокират европейското място на страната. Затова не е учудващо, че последните вълни от напускащи хора са водени не само от икономически, но най-вече от културни мотиви.
С други думи, липсата на реална европеизация на страната лишава от смисъл очакването, че едва ли не има автоматизъм в обръщането на тенденцията на емиграция на все повече българи.
Друга грешка, която продължаваме да правим, е да не обръщаме достатъчно внимание на социологическата картина зад изпращаните в България средства на наши сънародници.
С продължаващото влошаване на ситуацията в страната нараства вероятността все повече от напусналите страната да се установят трайно в държавите, където са отишли. Създаването на поколение там почти сигурно означава прекъсване на връзки с България, по-възрастните емигранти пък често прибират своите възрастни и често болни родители.
Макар и да няма много изследвания и реални данни, все по-малко от тези, които отиват да работят в друга страна имат намерение да събират капитал, с който да правят нещо тук. Така при продължаване на сегашната ситуация все повече сънародници от тези зад граница бавно ще прекъсват социалните си връзки с хора и общности тук.
Въобще демографското вайкане по темата е напълно безполезно, ако вътре в самата страна не се промени радикално подходът. Например разговорът за нивото на раждаемост е лишен от смисъл, ако продължава сегашното отношение на институциите и чувството за перспектива. Нещо повече, политици и администрация трябва спешно да проучат и започнат да прилагат различните политики за общуване и ангажиране на диаспората в живота на страната.
Примерите за това са много и могат лесно да бъдат проучени. Например има държави, които активно въвличат в политическия и управленския процес големите организации на сънародници зад граница (Армения, Кипър, Украйна) и не ги третират като административни единици, от които да се „изсмукват" такси.
Има различни начини за стимулиране на съвместната предприемаческа дейност. Например, в Азия има програми за данъчна и институционална подкрепа на общи компании между тези, които живеят в своята страна и техни сънародници, пребиваващи в други държави.
Ирландия е особено интересна в това отношение. Страната има „глобална мрежа", която обединява местния ирландски бизнес и този зад граница и работи с публичните институции. В допълнение там съществува и „глобален икономически форум", който събира на едно място най-влиятелните ирландци и промотира силните индустрии на страната.
Отвъд тази си функция обаче мрежата се използва за експертиза, лобиране и търсене на инвестиции. Друг интересен инструмент са така наречените „облигации за диаспората", които са специално насочени към сънародници зад граница и се използват за финансиране на различни проекти, които заздравяват връзката. Доста държави в света използват този форма и техния опит също може лесно да бъде проучен и ползван. В Индия пък в някои щати правят общи благотворителни кампании с техни сънародници зад граница и най-вече в САЩ.
Тюхкането по „изчезващата нация" е напълно безсмислено, ако не променим радикално целия си подход и политики. Търкалянето на съкровища и излъчването на нови български филми със сигурност имат полезност, но няма да накарат никой да си размести житейските планове. Безразборното раздаване на български паспорти из съседните държави е комичен заместител на сериозна политика освен, че все повече прилича на поредна схема.
Случването на промяна обаче е възможно само в рамките на обща управленска модернизация, за каквато няма социални и политически изгледи. Затова ще гледаме повече от същото, патриотарстване и евтини приказки. И докато това се случва, разкъсването на нишките, които свързват нашите сънародници със самите нас ще продължи. От това нацията няма да изчезне, но ще загуби още една възможност за развитие усилвайки чувството за сивота и липса на перспектива.
