Имам нужда да се изповядам. Да разкажа на хората какво е да загърбиш дома си и да заминеш в чужбина. Нека всички да знаят през какво ще преминат, тръгвайки на път. Нека видят как изглежда отпътуването към непозната страна през очите на едно младо момиче.
Емиграцията не е само мъка, но не е и само радост, нито само красиви гледки. Тежко е. И боли.
Дълго време в България не знаех как да постъпя с живота си, какво да направя, губех си времето, не ме интересуваше нищо, освен купоните, приятелите ми, гаджето ми. Знаех, че не мога да продължавам така завинаги и че времето тече и трябва да променя живота си. Но как? Дали да загърбя всичко и да се впусна в неизвестното или да остана вкъщи, при своето на моменти лудо семейство или да замина и да оставя всички свои приятели.
Трябваше ли да загърбя една сериозна връзка и хиляди спомени, избирайки мечтите си и възможността за едно по-добро бъдеще?
Още помня как тръгнах.
Няма как да забравя сивото ми последно утро вкъщи. Дори не знаех дали да се разплача и да заявя, че оставам завинаги у дома или просто да рискувам.
Може би фактът, че още бях сънена, ме предпази от това да разсъждавам. Качих се в колата, ароматът на кафе в студеното утро ме поддържаше жива. Жадно попивах всяка гледка от дома, планините, реката, хората, все още спящите къщи.
До ден днешен ги сънувам.
Помня как, когато ме изпращаха на автобуса, аз се обърнах да погледна за последно все още усмихнатото си семейство. Те се крепяха едва и не искаха да покажат колко ги боли. Родителите ми седяха прегърнати, брат ми беше прав и гордо помахваше, викайки: "Успех, обичам те!". Помахваше ми и семейният артистичен приятел, леко дистанцирано.
Опитах се да кажа: "До скоро..." но се разплаках и се затичах, за да вляза по-бързо в автобуса. Този момент седя пред очите ми чак докато стигнах до Франция.
Щом слязох на гарата с двата огромни куфара и шепа надежди изведнъж реалността ме удари. Бях сама.
Погледнах към куфарите, не знаех къде се намирам, обикалях, нервничех и накрая просто седнах върху куфара и заплаках, оставяйки се на емоцията.
Какво пък? Нека поне веднъж бъда слабачка и се отдам на страданието и шока.
През ума ми премина мисълта: "Къде си мислиш, че отиваш? Помниш ли как много мечтаеше да свириш на флейта и след месец, два просто я загърби. Сега не е така. Сега си накрай света сама. Твърде далеч стигна, реейки се в облаците".
Събрах си ума, хванах влака, стигнах до новия си "дом".
Видях една огромна, бяла къща с прекрасен, красив двор с цъфнали рози. Казах си: "Може би тези розови храсти ще ме държат жива имаше същите и вкъщи".
Преминах през дълги месеци на дълбока депресия, в които не исках да се храня, да живея, да продължавам. Всеки ден се будех с въпроса: "Защо продължавам?".
Kрепяха ме думите на хората, които обичах и все още ме подкрепяха, макар и от разстояние. Не усещах времето да минава, бях в едно тотално безвремие.
Наблюдавах света през прозореца си, с чашата черно кафе, виждайки как лятото преминава в есен, после в зима.
Някогашните ми приятели не разбираха драмата си, че седейки си вкъщи и живеейки живота си, както винаги, никога няма да видят и изживеят онова, което аз изживях.
И така животът ни раздели с по-голямата част от тях.
Разделих се и с приятеля ми, който беше до мен в продължение на няколко години. Все едно животът ми каза: "За да продължиш напред, ще ти взема всичко, което би те върнало"
Минаха месеци, в които хората около мен се опитваха да разбият стените, с които се бях обградила.
Чувствах се сама, но не исках и да дам на никого възможността да се докосне до мен. Получавах цветя на вратата си, които всеки ден с безразличие изхвърлях в кофата. Комплименти, покани, но имах нужда да се възстановя сама.
И взех живота си в ръце, намерих си приятели, хора, които да обичам и да ме подкрепят. Така по случайност уж, намерих човек, който да ме обича.
Завърших успешно университета по изкуства, намерих си работа, започнах сама да си изкарвам хляба.
Поех глътка въздух. Осъзнавам, че тук ми е добре, но колкото и да ми е сладък емигрантския хляб, винаги се сещам за онова място, в което съм се родила.
За България.
За първата невинна любов и първата детска и сладка целувка в цветната градина, за пресния сок от праскови и домашния ванилов сладолед, за дъжда, за игрите, за дома, в който израснах, за родителите ми, за приятелите ми, за красивите залези през лятото, за писъка на птиците, за аромата на дома, за любимото домашно животинче, което си е отишло от този свят, без дори да мога да го целуна за последно. Не искам да бъде така.
Не искам хората, които обичам, да си отиват, докато аз съм някъде накрай света.
Но не искам и да се връщам на място, където дори не бих могла да уча това, което искам, на място без перспектива, където политиците крадат, където хората са се научили да лъжат, за да могат да припечелят за един хляб.
Забравата е единственото спасение. Дали имам друг отговор? Не.
Следвам мечтите си, пътувам, радвам се на мига. Станах много по-осъзната, мога да разгранича истински смисленото от онова, което е без значение, научих се да ценя нещата, които мислех за даденост.
Ако и ти си решил да бягаш - направи го.
Но знай, че ще боли. Всеки спомен ще те гложди, но с времето ще се оправиш и ще си горд от себе си. Аз съм горда. И винаги когато ме попитат дали си струва да се направи тази крачка, казвам:"Давай! Смело!".
Ето заради това ще бъда поредното дете, загърбило дома, отишло накрай света, само. За да се бори в чуждата земя, да има това за което мечтае.
Заради това, моля ви, не ме съдете.
