В класа ни в началното училище имахме едно много бедно дете. Не беше единственото, но идваше от семейство с три деца, родителите едва свързваха двата края като шофьор и училищна чистачка и дори социалистическата пудра на равноправието не можеше да скрие раните от постоянния им домашен недоимък.
Детските дрехи у тях се износваха и от трите деца, независимо, че бяха от различен пол, а обувките преминаваха от крак на крак до пълното изтриване на подметките им.
Храната се делеше на порции от бащата и на нито едно от децата не му и идваше на ум да отмъкне и залък от предвиденото за някой друг член на семейството. Тортички и бонбони от рождени дни, както и чинийки от панахиди се носеха у дома и там се деляха между децата.
Знам тези детайли от бита им, защото живееха в моя вход и освен в училище, играех с момиченцето и у дома.
Няколко майки на съучениците от класа ни тогава, трогнати от видимата бедност на това дете, даваха на семейството омалели дрешки от домашните гардероби на по-големите си деца. И нашата съученичка идваше на училище, облечена в неща, които си познавахме. И никой не спестяваше подигравките си за бедното момиче, когато видеше върху нея нещо от дома си.
Един ден целият клас беше поканен на рожден ден у едно момче, чийто баща пътуваше в чужбина с ТИР.
По онова време това означаваше, че той разполагаше с всякакви белези на онзи "капиталистически лукс" като маркови дънки, цветни фланелки, апрески, пухени якета, разни видове шоколади. На партито у тях дойде и бедното момиче.
Беше облечена в огромно кафяво палто от евтина изкуствена космата кожа, което приличаше на нескопосно прекроен в дреха некачествен губер. Втренчихме се в нея, защото слабичката й фигура се губеше в планината от косми, краченцата й стърчаха отдолу с оръфаните си гумени ботушки и тя приличаше на проскубана мечка.
В продължение на трите часа на рождения ден момичето отказа да свали палтото. Стоя с него в топлия панелен апартамент, потънала в креслото встрани от нас, остроумните подигравачи. Тихо хапваше по малко и от време на време тайно бутваше по някоя сладка в джобовете си.
Колкото и да й се присмивахме, не свали палтото нито за миг, не го разгърна дори. Защото беше първото й лично нейно, ново палто. Бащата го беше донесъл от някаква командировка в Румъния за майка й, на която то не беше станало. И момичето го беше облякло за празника, защото това беше най-скъпата й придобивка.
Историята с черно-белите учебници, която подпали клавиатурите ни в последните двадесет и четири часа, ми припомни този ученически спомен. За сведение на аудиторията, решението за въпросните „евтини" варианти на учебници е публично известно от средата на юни тази година - информацията е във виртуалното пространство оттогава. Само дето заради ваканционния дух и в истерията да покриваме с мнение и хейт всичко, което непрекъснато се случва, сме пропуснали да си дадем сметка какво всъщност бележи един такъв недомислен административен жест.
Никой не се заблуждава, че единствено черно-белият учебник на социално слабия ученик, разпънат на същия чин до цветния на богаташкото детенце, ще маркира видимо тяхното обществено неравенство. Кой къде е във финансовата йерархия си личи по всичко и децата ни са тренирани да разпознават белезите от първите си моменти на социализация. Достатъчно е просто да оставят мобилните си телефони на чина и благосъстоянието блесва през марките и цените им.
"Богати ли са вашите" си личи и по маратонките, които носиш, раницата, с която ходиш, марката цигари, които можеш да си купуваш с джобните, отпускани от семейството ти, транспорта, който ползваш, за да отидеш до училище, как прекарваш уикендите или ваканциите си.
Бедността и богатството са толкова въплътени в различни образи от ежедневния ни живот, че дефинирането им става подсъзнателно - никой не говори за него и не го обяснява, но всеки може да сканира по имотен критерий всекиго за секунди.
Да, на този фон разгърнатите черно-бели страници на учебника едва ли биха били онзи печат, който да те дамгоса по челото като "пълен нещастник".
Разлика обаче има и е добре тя да бъде осъзната сега. Защото в противен случай поредният вероятно добронамерен, но недообмислен административен ход може да отключи още подобни удобни "разделения", които в крайна сметка да институционализират общественото кастово разделение по финансов критерий.
Черно-белите учебници, ако бъдат приети като допустими от министерството, ще бележат административно, институционално разделяне на децата, произнесено от тяхната държава, уютно прикрито под формата на някаква социална "помощ" за бедните семейства.
И колко ще спестят тези бедни семейства?! Три лева на учебник (цветният е 12, а черно-белият е 9 лв), които ще се наложи да дадат после за пособия и помагала, и всякакви допълнителни такси за уж подобряване на материалната база на държавното училище!
Като сте толкова загрижени за финансите на родителите на ученици, вместо да харчите пари да правите и цветно и черно-бяло издание, направете едно с ниска цена, като дотирате издаването с пари от неправителствени организации или по програми (а защо не и с окастряне на сумите, давани за изборни агитации), смените хартията с по-евтина, направите система за връщане на учебчниците и многократното им използване или инвестирате повече в електронните им варианти.
Със сигурност ще се помогне повече, ако се създадат фондове за ученически стипендии, ако се измисли схема да се подпомагат многодетни семейства или самотни родители, дори ако се вложат пари в учебни таблети, на които децата да могат да си инсталират цялата книжнина, свързана с обучението им.
Но не! Дай ни на нас да измислим видими до унижение, при това държавни начини да си делим децата. В черно-белия живот на тези хлапета, които са принудени да растат в обидна оскъдица - да им припомним и през учебник.
На страниците на техните уроци „Ръченицата" на Мърквичка ще е като снимка в стар вестник, портретите на Левски, Вазов и Ботев ще са в сиво, а илюстрациите по физика и химия ще изглеждат по-неясни и убийствено досадни.
Мишо сивото за лузърите, шаренкото за обещаващите. Държавата го казва. А пък ако се потруди още в тази посока, може да произведе и други типове учебници. Само текст на рула тоалетна хартия за ромчетата например - нали така и така не учат, поне да имат с какво да поддържат някаква хигиена.
Или пък 3D за по-заможните, че нали е по-вероятно те да отидат да учат в скъпи университети, а и да не ги дразним, че знае ли човек... За олигархските деца пък направо учебници с по една актриса да им ги изиграва и да им чете уроците изразително! Така де - да не се мъчат децата, по-лесно и красиво да им е, приятно да им е ученето! Пък онези, бедняшките... ми да оцветяват картинките, като толкова искат да им е пъстро в тоя несправедлив живот...
Аз нямам против това да има различни учебници, когато обаче принципът на разделение на децата не е на базата на кинтите на родителите им. Учебници за деца със зрителни проблеми, такива с допълнителни секции за деца с дислексия, разконцентрирано внимание или други специални образователни потребности.
Не виждам нищо лошо и в учебници с меки или твърди корици, но с напълно еднакво съдържание и качество на печата. Но да разделиш децата по цвят в учебниците им, обяснявайки, че така се грижиш именно за техните социални проблеми, е като да разделиш автобуса за бели и цветнокожи - разграничаваш по признак, който не е релевантен към дейността и който не зависи от тези, които делиш. Просто сегрегираш. И популистки крещиш, че това е за удобство - дали си на предната или задната седалка не било важно - нали така или иначе всички били пътували...
Да ви доразкажа историята от началото. В края на онзи рожден ден един съученик успя да свали въпросното кафяво палто от гърба на момичето.
Под него тя беше с ученическата си престилка - не беше имала нищо друго, което да облече за случая. Докато се подигравахме на униформата й, подхвърляхме косматото палто над главите си. Още помня опънатото й като тетива детско телце, което се мята насам-натам в опит да го улови и зелените й очи, вторачени в него с надеждата, че ще си го получи невредимо. В следващите месеци до края на годината на всички училищни рисунки бедното момиче се изобразяваше с палтото. То се беше превърнало в личния й защитен костюм от малкото ни, зло и вечно осъждащо училищно общество...
