Необходима е дума; една единствена дума; едновременно нова, но позната; измислянето й ще ни даде посока. Объркано ли започваме? Вероятно да, но го правим с цел.
Важно е да се измъкнем от клишетата, да си спестим повтарянето на изтърканите термини, но е толкова дяволски сложно, че свят да ти се завие. Как да споделиш нещо ново, като разполагаш само със стари думи; как да излагаш рационални мисли извън рамките на наличната реч? Не става; следователно ти трябва нова.
Казват, че българинът бил постоянно недоволен, но това не е вярно. Между терапевтичния чар на постоянното мрънкане и истинското недоволство има разлика. И тази разлика е осезаема, тя е физическа; става дума за енергия, която те изважда от пасивната роля на надомен хейтър и те изкарва на улицата.
Мрънкането е опиат, който само статуквото осигурява; недоволството настоява за промяна. Проблемът на недоволството обаче е в представката НЕ. Тя е достатъчно мощна да те накара да разрушиш нещо, но не ти дава алтернатива с какво да го замениш. Ето защо недоволните свалят правителства, но не ги заменят с нищо по-добро; протестът не става за градивна стихия, той е булдозерът, който срива, не кранът, който строи. И проблемът не е в протестиращите, а в липсата на достатъчно ясна нова кауза.
Пфу, "кауза" е една от онези изтъркани думички, за които споменахме в началото - празни от смисъл, превърнали са се само в опаковка."Идея" е друга такава. Ето защо и умните хора умишлено бягат от тези думи, а глупците така или иначе не ги разбират. Умишлената абдикация от вербална формулировка на голямата обща движеща сила води до липсата й.
Ние сме по-склонни да се съгласим, че недоволството ни се дължи на факта, че някой ни бърка в джоба, отколкото да го облечем в термин. Умишлено се принизяваме единствено до огладнели консуматори, за да си спестим други остарели етикети.
"Джобът" обаче не е кауза, както и взирането в собствения пъп не е мощ. Отказвам да приема, че зараждането на мислеща общност в България е свързана само с финансите; това е обидно. Ние сме повече от заплатите си; ние не сме трапезите си, нито радиаторите си. Ние сме нещо повече!
Но коя тогава е движещата сила, кое създава усещането за единство (или поне би го създало)? Коя е Думата; онази, за която казахме, че ни е жизнено необходима. Проблемът е глобален. Мислещите хора имат сетиво за обща справедливост, но "социализмът" е термин, изтъркан като входно чердже; те ценят личната финансова независимост, но "капитализъм" като понятие е отживелица.
Разбираме смисъла на историческата си гордост, но рискуваме твърде много, ако я наречем "национализъм". Проблемът ни, за разлика от този на предшествениците ни е, че няма кой да формулира по нов начин същите цели, които са имали и те. Каузите не са свършили, свършиха имената за тях; изхабиха се и затова рискуваме да се борим под несъществуващи знамена.
А това не ни мотивира като борци. Резултатът е лутане в търсенето на обединителния механизъм. Хората, от които очакваме да бъдат градивна сила, не умеят да говорят по нов начин, нямат капацитета да измислят нови думи за вечните цели; народняшкото говорене, което настоящето управление наложи, може да е симпатично в достъпността си, но е скопено откъм способност да посочва цели и да ги постига.
А мъдреците на нашето време ги няма. Ние не сме бунтовници без кауза, ние сме бунтовници, чиято кауза няма име; анонимна е и поради това аморфна, абстрактна, разпиляна; не можем да я мислим като такава, защото как да мислиш нещо, за което нямаш дума? Измислим ли я, бунтът ни ще има смисъл.
