Неотдавна в 1 СОУ имаха сигнал за бомба. Не беше част от завчерашното епидемично заплашване, по-скоро спорадичен акт на средношколски телефонен тероризъм. Времената на нашето обучение бяха белязани от същия феномен, който явно се предава от поколение на поколение, барабар с други училищни тарикатщини.
Въпреки усилията на съответните органи, авторите на подобни золуми рядко биват разкрити и наказани, което е и причината явлението все още да се ползва със завидна популярност. Няма по-лесен начин да спреш училищния процес, да прекъснеш контролно, да изглеждаш бунтар с жълто около устата и да си осигуриш ден, свободен от даскало.
Разпоредбите в това отношение са железни. Сградата остава затворена за 24 часа, докато не бъде огледано всяко кошче за взривно устройство, каквото естествено липсва. Това знаят много добре и проверяващите, и учителите, и учениците. Та неотдавна в 1 СОУ имаха сигнал за бомба. Учениците бяха светкавично изведени пред сградата; инструкциите за експедитивност в този случай изключват ровене по чантите и прибиране на багаж, така че чантите останаха по местата.
Кой успял да прибере ключове и документи - успял, който не - трябвало да прекара в околните кафенета следобеда, в очакване техните да се приберат от работа. Мнозинството от хлапетата висели по оградата, което от гледна точка на безопасност при евентуален взрив е пълно безумие, но така или иначе никой не приел сериозно нещата, та да им обясни това.
Ето ви ефектът на Лъжливото овчарче в действие. Колкото повече заплахи, толкова повече апатия. На другия ден животът продължил нормално.Този текст няма за цел да призовава злосторниците към сазоосъзнаване; не е поредният вопъл за наказателна строгост, не подканя и разследващите да бъдат по-отговорни, защото поне в този случай сме убедени, че вършат всичко по силите си.
Тогава за какво изобщо коментираме темата; за да направим констатация, че всичко тече, но не всичко се променя и някои случки продължават да са част от школския живот, затова ли? Всъщност не. Има нещо, върху което задължително трябва да се поработи. И това е реакцията спрямо извънредни ситуации в обществото.
Телефонният тероризъм е детински гадничък, но носи етикета на злобна шега, пубертетска шмекерия. Лъжливите школски овчарчета не будят сериозен уплах и затова бомбените им заплахи дори не минават за тренировка сред съучениците им, защото изоставените документи и ключове в класните стаи показва, че все още се действа прибързано и неадекватно.
Ситуацията е хем сериозна, хем не и за пореден път ни лишава от възможността да обмислим реални обучителни планове за поведение при инциденти. Защото без тях децата ни не са по-различни от нас, които се втурваме презглава да бягаме от земетресение, поели с покъщината в неизвестна посока. Или още по-парадоксално - висим пред блока в очакване да премине.
Телефонният тероризъм няма размерите на природно бедствие, но илюстрира добре отношението ни към дисциплинираната евакуация и способносттите за екстеремни действия. Подобно нещо в училище вече не се учи, а и никъде другаде, апропо. Ето как в хашлашкото безсмислие на телефонните заплахи се крие една червена лампичка, която дава индикация за подготовката ни като общество спрямо изненадите и би могла да бъде използвана по предназначение, колкото и да ви е странно.
Почесахме си езиците преди няколко месеца, когато ни раздруса и отново потънахме в ежедневието. Вълната от заплахи тези дни извади пак на преден план въпроса - кога най-после ще започнем да говорим и да се обучаваме за действия в извънредни ситуации, вместо да се втурваме през глава всеки път. Или по-лошото - да ги подминаваме, сякаш не се отнасят за нас, подмамени от шепа лъжливи овчарчета
