Времето вървеше към заоблачаване, когато небето изведнъж реши да се изясни, остави слънцето да изтлее пред очите ми и предизвика случването на пълната идилия: опънати крака (но не вирнати), студена бира в ръката и спокоен микс от фонтанов плисък, разхождащи се хора, шумящи листа от дърветата в парка и (дори) птичи песнопения...
Но тази добре дирижирана мелодия не продължи дълго. Покрай мен, на бавен ход, минаха две майки. Бутаха колички с дремещи хлапета. Не обичам да се заслушвам, освен ако умишлено не слухтя, но разговорът им прониза иначе отпуснатата ми мозъчна кора.
Говореха си за това коя колко приятели има във Фейсбук. Както и за най-лошото нещо, което се случило на едната: омразната й , дори вече бивша колежка имала над 3000 (три 'иляди!).
След това парираният ми поглед се спря на момче и момиче. От другата страна на фонтана. Явно се сваляха, защото момъкът започваше да прави масаж на раменете й, като по изключително плах начин отмяташе косите й в опит да има по-секси контакт с нея. Нещо, което и аз съм правил при подобни забежки. Да не помислите, че съм завършен психолог.
Това ми донесе усмивка на лицето и почти забравих най-безбожната тревога на майките (след свекървата, Биг Брадър и блокирания акаунт в БеГе Мама). Почти... щото се сетих за една история.
Близкото минало. Купон. С мой френд разцъкваме между стаите, бутилките и изправените мацки. Погледът ми се засича с една много чаровна млада дама. Нейна приятелка изпълняваше (доста неопитно) същите разтриващи движения около раменете. Не много добре, но поне не изглеждаше притеснена.
До развръзка в разговора така и не се стигна. Защото не успях да започна такъв... В мига, в който понечих, чаровно усмихната девойка с дълбоките черни очи направи галантен завой и се премести в другата стая. Последвах я. Пак визуален контакт, пак усмивки, джиджи-биджи. Приближавам се - тя пак. Черният лебед - финес, грация - и в другата стая. Питам моя френд: "Смърдя ли? Да нямам сперма около устата? Тая що се усмихва като после ми бяга?"
Тези маневри се случиха още няколко пъти в следващите два часа. След което се позиционирах на едно кресло, сам си пусках музиката, пийвах си и хич не ми дремеше. И друг път съм бил „жертва" на социален риджект.
И всичко щеше да е прекрасно, ако точно, когато си тръгвах, на вратата не ме догони приятелката на онова боязливо девойче. Ухили се и ми подаде някаква хартийка в ръката. Каза ми чао, а аз отидох да ям пиянско суджу в близката дюнерджийница.
Изтрезнях на сутринта. Бях заспал с дрехите, а до мен стоеше листчето. Върху него имаше написано женско име и скайп акаунт. Добавих „лицето" и какво да видя? Черният лебед в цялата си прелест!
Не си разменихме повече от петдесетина реда чат, преди да ми предложи виртуален секс. Даже не се надървих... Директно я блокирах и отидох да си налея водичка. Умирах за вода... докато за страхливи пикли - никога не съм имал време и желание!
Къде свършва реалността и къде започва офф... лайнността? Екскрементален въпрос с размекнати фундаменти. Знам, че напоследък всичко е ежедневие, сметки и оплакване от (раз)силните на деня, но все пак трябва да запазим човещинката в себе си.
И докато непрекъснато намразваме онлайн персонажите, а офлайн такивата ги виждаме все по-рядко, няма как да очакваме подобрение върху житейската (ни) времева линия.
Не ме интересува колко много напредват технологиите. Тяхната цел е да ни съешават, а не (както клишето продължава да говори) да ни разединяват още повече.
Защо ли?
Знам, че никой не е забогатял от бачкане. Знам, че всеки иска да живее по-добър живот. Някъде. Нещо, за което би трябвало да се бориш, а не да идва наготово. Като даденост.
Но въпреки самоцелните несгоди, които поставяме като препятствия, не бива да забравяме, че това са обикновени самовглъбения. Нека не ги превръщаме в стени-забрани помежду ни!
Ако бяхме толкова шибано интелигентни, нямаше да прахосмучем убитите си фантазии в кьошетата на къщния ни уют. Щяхме да търсим контакт! За да се надскочим. Да се конкурираме на интелектуално ниво, а не да търсим тема, заради която да си изподъвчем червата един на друг.
И това идва със събуждането!
Освен цели като: "Кога е следващото пиянско събиране?", "Следващият як концерт?" или "Следващата почивка, прекарана в нееволюционно безвремие?"... не ни остават много (други) опции, нали?
Какво?
Кариера? Дом (собствен)? Лукс? Комфорт? Ваканции? Деца (Oh, please!).
Не сме безотговорни. Напротив. Твърде отговорни сме. При това кибичим заключени в шибаните си камбанарии. И на никой не му пука за молебена на другия.
Ние сме интелигенция от говеда. Които вместо да се доверят на животинския си инстинкт, се превръщат в хора, за да могат да построят по-самотна, по-уединена и по-лъскава кошара. Сами. Самостоятелно. В ареала на гадния мултиплеър - живот!
Живеем в един град, а се познаваме бегло. И то с малцината, с които сме осъществили контакт.
А живеем в симбиоза. Против всяко неразбиране, против цялата плява, която ни заобикаля и паразитира на наш гръб!
Парадоксалното е, че вместо да разпускам в момента, мисълта ми е обременена от липсата на всички вас. Не, не плача, нито съм (твърде) меланхолично настроен.
Болката е там, че пиша офлайн, върху тая тетрадка голям формат с широки редове, за да го набера по-късно онлайн. Форматирано, под 500 думи, със секси снимка, белким цъкнете на линка.
Току-виж някой се трогне! Наздраве, мои интелектуални говеда!
