Не ми казвайте, че паметникът на цар Самуил, който се "нанесе" в наситеното с монументи пространство около базиликата "Света София", е форма на масивен скулптурен реванш от братска Македония, нагло издигнала преди назе мраморна статуя на същия владетел в Скопие?
Нали не това е основният мотив на общината да избере проекта на Александър Хайтов и фондация "Българска памет" за дебют на отлят владетел в центъра на София?
Не е, нали?
Кажете ми, че очите на импозантната медно-цинкова фигура - направени от полускъпоценни камъни - няма да светят на тъмно, както беше съобщено. Няма да светят, нали?
Една популярна трибуквена дума изплува във форумите и социалните мрежи след официалното представяне на четириметровата статуя, преди да бъде венчана със своя двуметров постамент на това най-престижно градско пространство.
Думата започва с "к" и има откровено дерогативен, отрицателен, някои дори биха казали - непатриотичен, характер.
Думата е... Кич.
Художествените достойнства на монумента са под виртуален обстрел.
Разбира се, някои от естетическите съображения и забележки на специалисти относно смущаващите пропорции на главата и тялото на фигурата, между постамента и скулптурата, проблематичното изобразяване на очите, емоцията на погледа, стойката, "комиксовите" детайли, усещането за претрупаност и т.н, вероятно могат да бъдат смекчени и/или игнорирани с аргументите за субективността и завистта.
Другите коментари за песимистичните символни измерения в избора точно на Самуил, отпечатан в колективното българско въображение като олицетворение на трагичната национална съдба, ще бъдат контрирани със силата на сантимента и нуждата от средновековни владетелски монументи в окупирания от соц-скулптури софийски център.
Тук отново ще играе роля субективната преценка за относителната историческа тежест на българските царе.
Всеки си има любимец, нали?
Въпреки че малцина биха оспорили доминиращата фигура на могъщия цар Симеон I Велики или основополагащата осанка на хан Аспарух. И все пак.
Но нищо, нищо не е в състояние да реши обективния проблем със средата.
Бедата е, че в този стил паметникът на цар Самуил няма как да общува качествено с другите произведения в близост до храма "Света София".
Срещу шестметровия "исторически реалистичен" Самуил е композицията на Любомир Далчев, изобразяваща ослепените Самуилови воини.
Съзнателно търсеното тематично-исторично аргументирано позициониране произвежда ярък естетически гаф.
Драматичната разлика в стила на двата паметника е дефект, който няма как да се превърне в ефект.
Сърдитият, но светещ в тъмното поглед на новата скулптура не ще общува особено добре и с прекрасния бронзов лъв на Андрей Николов от Паметника на Незнайния воин.
Изобщо, последното нещо, от което се нуждаеше това точно пространство, е шестметров монумент.
Осмиването на новия монументално-трансформиран център на Скопие не е послужило за поука на умните хора в общината.
Именно средата, агресивно замърсена с бутафорни, стилово непримирими паметници извиква снизходителни сравнения с провинциален исторически Дисниленд или средновековен лунапарк.
Ако някакви фактори в обществото са решили да надкичват еклектичния културен шок в Скопие, превръщайки София в оранжерия за комплексарски, художествено компрометирани статуи, това означава, че имаме проблем.
Но така е, когато водещ историк на държавата е "ловецът на вампири" Божидар Димитров.
Може би наблюдаваме форма на някакъв всеобхватен архитектурно-скулптурен скок в посредствеността.
Докато центърът на София изпитва трудности да се избави от определени престъпно-грозни стари тоталитарни паметници и в същото време се пълни с нови пластични недоразумения, в градските периферии се наблюдава експлозия от картонени рицарски замъци.
Не са само циганските барони и мутрите с техния свиреп необарок.
Новобогаташи из цялата страна строят някакви брутално бутафорни крепости. Нека не забравяме и печално известния вече "праисторически атракцион" край Ново Село.
Където инициаторите се тупаха у гърди, че надписът Ново Село бил по-голям от иконичния надпис Холивуд в Лос Анджелис.
И тук се връщаме при цар Самуил.
"Нашият" паметник бил малко по-висок от този в Скопие, съвсем патриотично отбелязват апологетите на кич-феста пред "Света София". По-ниско не може да се падне. Засега.
И докато центърът на София се пълни със съмнителни скулптури, десетки разкошни стари сгради - истински паметници на културата - се разлагат нереставрирани във времето на сбърканите градоустройствени приоритети.
