Автомобилът поглъщаше километрите. Лицето зад волана не спираше да говори. Току-що бях разбрал, че май трябва да прекарам една нощ на бензиностанцията. Погледнах аналоговия часовник на ръката на шофьора. Като един абсолютен нихилист, не бях свикнал да обръщам внимание на такива дребни неща, но 1 и 30 през нощта ме разтревожи. Накара ме да се разтреперя.
"Унгария. Добре, че е април. Дано не вали!" бяха първите гъсеници на съмнението, които ме полазиха. Припомних си една нощ до Страсбург миналото лято. Един камион ме стовари на бензиностанцията. Зад касата на мини-маркета седеше цветнокожо момиче, с широка контрастна усмивка и очи изпълнени с добри пожелания. Когато на размотан френски обясних, че съм тръгнал на автостоп от Прага към Монпелие, тя не промени и за миг тона си, а само попита дали ми трябват картон и маркер.
Явно в този край познаваха моята порода. Каза ми, че ако искам, мога да поспя на няколкото стола в кафенето. Изпълних препоръката й и се настаних в задната част на квадратното здание, където пътниците съвсем не можеха да ме виждат. Бях решил, че е нарочно. До мен седеше старче, с къси панталони, побелели съсухрени колена, рогови рамки и удобни старчески обувки без форма.Прелисти вестника и след като се загледа в телевизора ме забеляза.
Предната вечер бях тръгнал от Прага. Понамирисвах, косата ми със сигурност се беше сплъстила, а багажът ми - раница и сак. Бялото ми яке, което за години наред щеше да остане най-скъпата ми вещ, ме обгръщаше с топлина, след като бях усетил за миг студения пролетен вятър, с който Елзас посрещаше своите гости.
Когато ме погледна в очите, го поздравох. "Бон соар" едва се отлепи от съсухрените ми от жажда устни. Прозвуча като гъргоренето на извънземно от анимационен филм. Лекетата по ръкава на суичъра ми допълваха гледката на мизерабъл, която представлявах.
"Откъде сте?"
"От България," промълвих аз и отпих от пластмасовото шише с вода, което се беше нагряло сред дрехите в сака ми.
"Интересна страна," започна той. "Никога не съм бил там, но племениците ми ходиха на почивка там. Знаете ли, аз не съм французин..." След тази реплика последва разказ за родството му с шведския крал.
Имало едно време един шведски крал, който имал брат, който бил генерал. Тръгнал братът на краля към Париж да договаря разни дребни нещица около Тридесетгодишната война и попаднал в селото на старчето. Там неговата 7-пъти прабаба имала нещастието да е на около седемнадесет, с едри гърди и широки рамене от плуване в Рейн и привлякла погледа на генерал-брата-на-краля.
След кратко упражнение на феодално право, размяната на две мелници и половин кило злато, 8-пъти прадядото на старчето склонил да остави девойката да се подвизава като конкубина в двора не шведския благородник.
Не след дълго, поради усилено упражнение на феодално право, девойката забременяла. Така се започнала линията на шведския крал по тия краища. За съжаление, когато старчето се срещнало с шведския посланик, нямало кой да ги снима.
Старчето продължи с кратката си биография, в която ми обясни, че е кюре в Страсбург. Освен това ми доложи, че се занимава с фотография по сватби, като си е купил нарочно дълъг обектив за да може да снима младоженците в неудобни моменти.
След като си отиде, касиерката се приближи и ми се извини. Обясних й, че не виждам причина, на което тя отвърна с аргумента, че всяка нощ й се налагало да слуша тази история. Аз се извиних, че не съм разбрал, че се отегчава.
Поговорихме си за времето и стана часът, в който камионерите се събуждат. Опитах се да си намеря стоп и така се озовах в Белфор. Там ме качи един германец, който преживяваше първите фази на развода си, когато жена му му изневеряваше и не си правеше труда да го крие. Саша ми разправи как напуснал Чуждестранния легион заради тази жена, как дванадесет години се трудил като хлебар и се трепел ден и нощ за да я гледа... И как тя се изчукала с най-добрия му приятел.
Когато Саша ме остави в Лион, започна да капе. След малко се изсипа силен дъжд, след което един свидетел на Йехова реши, че сега е моментът да се прояви. През целия път ме караше да гледам филми на неговата модерна религия. Накрая му обещах,че ще се видим в църквата.
На бензиностанцията в Клермон Феран вървяха новините. Видях снимката на Саша под течащия текст: "Германец се самоуби на Лазурния бряг".
Сега, когато вече час преди изгрев стоях на бензиностанцията преди Будапеща и си обличах якето, тези спомени ми се сториха инертни. Динамиката в събитията се беше изпарила с помощта на идеята за студа преди залез. Колената ме боляха. В тира преди това бях стоял на много неудобна седалка и опашката също ме стягаше.
Когато първите лъчи на слънцето пробиха и миризмата на изгорял петрол започна да пониква дълбоко в ноздрите ми през шапката, с която бях покрил лицето си, чух глас. От полето се появи друг стопаджия. Кинорежисьор от Румъния. Отиваше в малките италиански градчета да търси интересни истории.
Поредният романтик, който се предаваше на клишетата за Ботуша и се надяваше, че страстта не е животински инстинкт. Не му го казах, но мисълта ме занимаваше, докато спях в тира на Юрай. В Нитра той ми даде бутилка вода и бутилка вино, после ми ги взе от ръцете и ги смеси в по-голяма бутилка. После ми ги даде отново. Отказах. Опитвах се да играя трезвениче от няколко месеца с кратки паузи за творчески отдих.
Следващите три часа съжалявах. От алкохола щях да се потя сигурно по-малко. но все пак тричасовото чакане щеше да е по-търпимо с малко по-размазано зрение. Кола с регистрация от Прага ме извози до Бърно. Пак бях на място, което е толкова враждебно колкото и София, но предимството да си чужденец още присъстваше. Или така си мислех...
