Енчо Клатев! Моят приятел, който свиреше на виола. Той и сега свири на виола, но живее в Бадахос, Испания. На испано-португалската граница май, не знам точно.
Та Енчо Клатев живееше на "Славянска". В апартамента на чичо си. А пък чичо му беше емигрирал в Германия.
Там, в апартамента на моят приятел Енчо седяхме всяка вечер и слушахме "Свободна Европа".
"Подкрепа" изпратиха писмо до нас"- обясняваха по радиото. Спомням си първите имена на дисиденти, които научих - Тренчев, Собаджиев, Босия...
Спомням си и как от уста на уста се разказваше случая за Петър Слабаков, който бил повикан от ДС покрай събитията с "Екогласност" и офицерите му казали - Слабаков, говори се, че извършваш нелегална дейност.
А Слабаков отвърнал: "Мен всеки ме знае каква кола карам и каква заплата вземам - вие сте нелегалните..."
В този следобед, на 10.11.1989 година аз бях на 17 години. Ученик от 11 клас в софийското музикално училище. Чупих се от часове и отидох при моя приятел Енчо. Беше студено, май валеше нещо между сняг и дъжд.
А Енчо от вратата ме посрещна с думите- "Мицов, по "Свободна Европа" съобщиха, че са махнали Тодор Живков".
"Това е невъзможно..." - отвърнах аз - "сигурно е някакъв майтап".
Седнахме да пием кафе. И така дочакахме Новините. Казвам новините, защото тогава те бяха само едни - на държавната телевизия.
И видях познатите физиономии - ЦК на БКП. С тая разлика,че Другарят Живков изглеждаше...на силни транквиланти.
Дори не помня формулировката на новината. Петър Младенов поемал щафетата. Всички изказваха благодарност на бившия Генерален Секретар (забравил съм всички титли, бяха няколко).
Боже! Перестройката дойде и у нас! Сега може да ви се стори смешно, но тогава... тогава гледахме руска телевизия, където имаше рок-групи, предавания, в които се говореше против Сталин и Брежнев. В Прибалтика вече набираха сила борбите за независимост на Литва, Латвия и Естония, Унгария вече бе отворила границите си, в Чехия и Полша също вреше и кипеше, Хавел и Валенса бяха на гребена на революцията. И всички очаквахме перестройката като манна небесна.
Аз и моят приятел Енчо не знаехме какво ще стане. Ние имахме още една година училище, после - живот и здраве -казарма, Консерватория.
Ние не знаехме, че тези, които благодариха на Живков, само няколко дни по-късно ще се обърнат срещу него. Че някои от тях ще създадат своя, отгледана зад дебелите стени на тайните служби опозиция. Че първите демократични избори ще бъдат спечелени отново от БКП, въпреки огромната подкрепа за тогавашния Съюз на демократичните сили.
Че след това ще настане анархия, ще има режим на тока в съотношение 2:2 часа, държавата ще бъде опоскана до последната керемидка и парченце желязо и продадена за скрап от разни субекти, поставени на съответните места от други субекти.
Не, ние не знаехме това. Ние смятахме, че сега нещата ще станат добри, че ще има свобода на мнения, вероизповедания, партии, политически убеждения.
Година...или 2 по-късно... промените доведоха дотам, че моят приятел Енчо замина...и не се върна повече в Родината си.
Както стори почти целият ми випуск 1990 - Средно музикално училище "Любомир Пипков".
Ние, малцината останали, понякога се питаме - каква я мислехме, каква стана.
Но сега нямаме сили да излезем по площадите, както тогава. Когато Петър Младенов каза - "Най-добре танковете да дойдат".
Сега ние изплащаме ипотеки, бачкаме на по 2 места, за да скърпим семейния бюджет, и ни е все тая.
А децата ни нямат никаква идея кой е Тодор Живков, какво е ЦК на БКП и защо наричаме паркинга пред Народния театър - Мавзолея.
Моят десети ноември ли... Той май не се състоя. Или поне не се състоя напълно.
За това Енчо, приятелю. Където и в Испания да се намираш...Искам да ти разкажа края на историята.
Когато си тръгвах от вас...на 10.11.1989 година... към своята квартира в квартал "Разсадника".
Един таксиметров шофьор ме качи и каза: "Брат, днес возя без пари...бай Тошо падна..."
И ме закара до нас без да вземе и стотинка от брадясалия с пубертетска брада замечтан тийнейджър.
Ако знаехме, че след бай Тошо България ще попадне в ръцете на бай Х*й... сигурно нямаше да се поддадем на тази еуфория... Защото след това за всичко си платихме.
