Първото, което трябва да знаете за Варна, е че тя е много далеч. Повярвайте, ходила съм до Мачу Пикчу. За да стигнете до древния град на инките в Перу, трябва да вземете такси до летище София, оттам имате час и половина полет до Мюнхен, 12 часа полет до Сао Пауло, 5 часа полет до Лима, час и половина полет до Куско, 20 минути с бус, час с автобус, 4 часа с влак и още 15 минути с друг бус. И все пак, Варна е по-далеч.
Другото, което трябва да спомена, е че имам дълбока емоционална връзка с този град. През юношеските ми години, тя се изстреля от единия полюс в другия, забърсвайки по пътя си спомени, свързани с паническо влюбване, коктейли „бензин"* на обсерваторията, бесни танци по плажа, лакомо целуване в Морската градина, среднощни драми на крайбрежната улица с дискотеките, бягства от възлюбения в полунощ, престои в болница, изневери, неизлечими махмурлуци и боб чорба на плажа „Трифон Зарезан".
Затова, когато самоотвержено реших да прекарам Великденските празници в морската столица, се вълнувах като пред среща с бившо гадже: чудех се дали ще се влюбя отново, дали още ще го мразя, или вече ще ми е по-безразличен от прогнозата за времето в Кърджали.
След безкрайното шофиране по пътя София-Варна, миризмата на сол започна да щипе ноздрите ми малко след отклонението за Девня. Спускане по булевард „Владислав Варненчик", завой наляво от катедралата, минаване покрай пазара с пресни бадеми и орехи, един магазин за булчински рокли и voila. В апартамента на приятелите ми съм. Няма връщане назад. Има, но, както казах, Варна е много далеч.
Първата гледка, която ме кара да мисля, че не съм сбъркала да дойда отново, е тази от балкона: осветеният връх на катедралата, около който гларусите с размер на малки мечета се въртят, сякаш изпълняват някакъв ритуал. И нощта настъпва.
Тиха, морска, почти светла, Варненска.
Със събуждането очаквам приятна изненада тип паническа атака „от немай-къде", подранил морски вирус или земетресение. Не се случва нищо. Но тъй като още се страхувам да се разходя из местата - мини, на които стъпвайки, ще трябва да очаквам взривяване на спомен, когато си отдръпна крака, тръгваме към Калиакра. По пътя има само румънски коли, а на крепостта - изненада, само румънци. Морето прилича на окото на Антъни Хопкинс - синьо, спокойно, знаещо. Нос Калиакра по нищо не отстъпва на редица туристически дестинации извън България, само дето в този ден има само шепа румънци. Надявам се, че е от сезона.
Менюто в мидена ферма „Дълбока" предизвиква у посетителя адски гняв, че не притежава минимум три стомаха като Алф, а обстановката е толкова идилична, че дори птичите екскременти, които падат наоколо като ситен дъждец, са по-скоро част от атмосферата, но не и пречка за стотиците (да, стотиците) хора, седнали почти в морето и доволно набиващи миди.
Обратно във Варна. Денят си е отишъл, а вечерта най-сетне съм събрала някаква мизерна доза смелост да се спусна в центъра. Словосъчетанието „среща на часовника на театъра", докато се уговарям с колежка за бири, ми дава флашбек към миналото, но храбро отивам на мястото. Бирите са Glarus. В „Щайга". И са по-вкусни от Stolichno - първи удар върху софийското ми самочувствие. Централната улица е все така жива, колоните на ФК - все така приветстващи, а морската градина свети като лазерен лъч на фона на софийските паркове. Освен това, е стабилно охранявана, което преди няколко години щеше да всее смут в тийнейджърската ми душа, но днес ми се вижда чудесно. По тревата разцъкват таралежи, а до всеки паметник (осветен) има пътека от неразбити плочки.
След като нощта минава без инциденти, на другия ден се спускам надолу по улицата с булчинските рокли и се озовавам на добрата, стара морска гара. Пристанището напомня това в Генуа, корабите дремят под слънцето, а наоколо има хора, които седят по пейките, разхождат се, говорят, пушат и четат. Пътеката до фара се е изпънала между надрасканите с wannabe графити стени и пляскащите в прибоя вълни. Обратно в центъра се озовавам във феерия от някакви странно спокойни и дори усмихнати хора, грамадни великденски яйца и все същия, непроменящ се варненски дух.
Наближава Великден и по пътя към катедралата, минавам през църквата Св. Николай Чудотворец, около която се е събрало тихо множество, а отвътре се чува хор. „Е...", казвам си, „това е малка църквичка и затова е така, вероятно на катедралата си е, както си го знаем в столицата: еуфорична, пияна тълпа, подвикваща „Христос Воскресе" още в 11ч. и надаваща гръмки наздравици с бутилки „Керацуда". Оказва се, че греша.
Около катедралата са се събрали много хора, голяма част от които са облечени официално, и тихо чакат службата да започне. Няма подпалени коси, няма наквасени във восък обувки, нито воня на варени яйца и черупки по земята. Поповете извършват службата си, Свещеният огън пристига с кола пред входа на катедралата и няколко души едновременно ми предлагат да си запаля свещичката от техните. Преодолявам лекия културен шок и точно в този момент, навръх Христовото Възкресение, заобиколена от адекватни физиономии, под купона на катедралата с чайките, разбирам, че Варна отново ме е хванала в капана си.
И съм се влюбила отново. Но не панически, а мълчаливо и осъзнато. Както се случва истинската любов.
По едно нещо си личи, кой става и кой не става за каквото и да е. Като видиш един човек, че подхваща работата от главата за краката, от него сериозност, отговорност, професионализъм недей да чакаш. Фирма на която лого е Троянският кон, кон на колелца върху дървена платформа, тя е обречена на мозъчна смърт, тя е създадена на обратно. Троянският кон не може да е лого, защото логото е лице, а троянският кон е измама. Фатален избор. Съвременността на България ни показа абсолютно красноречиво, какво означава един профан, простак по душа, селяндур по потекло, срамуващ се от собствения си корен, да се образова. И за какво му служи най-викшето образование. Александър Лилов не е академик, но е члев кореспондент на БАН и използва цял живот и цялата инвестиция на висшето образование да създаде едно чудовище а идеологията - Развитото Социалистическо Общество. Чието дете и и самата троянска команда ТИМ.
Много е жестоко, за всички е жестоко, някой да е образован на най-висше ниво, като Буш да речем, но да е невежествен алчен, меркантилен, просташки тип и характер. Да си властовик. Не човек, ами бог. Това е сериозно налудничаво. Да не можеш да правиш абсолютно нищо, но да се захванеш с всичко. Вместо да се захванеш да се самоидентифицираш, да започнеш да трупаш ВЛАСТ. Това е франкенщайн на съзнанието. Но да не говоря лирично и с излишен патос. Плама-Плевен е на ТИМ и поради това ТИМ увеличават цената на горивата а оттам целият живот поскъпва. ТИМ поемат обществените поръчки през държавни програми и така не плащат нито лев на никого, и освен че животът поскъпва, но и доходите спадат. ТИМ са основният подстрекател на извратеното и суеверно мислене, че доходите ще се вдигнат, когато се повиши производителността на труда. Една героична измама. ТИМ са Е-он и гражданинът на сероизточна България никога не разбира, коя е реалната цена на тока - такава няма. Тим са всички видове строителства и в град Варна няма нито една, повтарям, нито една пресечка, която да не е разкопана, омърляна, кална, с дупки, включително и новоасфалтирани. Миналата зима всички варненски шофьори си разбиха колите по три пъти в ужасните дълбоки и широки дупки в цяла ЦЯЛА Варна. Строежът на мястото на централната художествена галерия го строиха три години, кръстиха го Галери, и само като спомена, че на отсрещният ъгъл на тротоара има една захваната за уличния знак с верига за танкове стояща табелка, на която пише Фитнес, Сауна, Масажи. А на стената на сградата Галери от същата страна пише хотел. И нали няма смисъл да обяснявам с думи, какво има Варна в най-централната си и цивилизована част. ТИМ събират всички данъци и ги събират с попълване на формуляри с данните и на майчиното мляко (както е прието да се казва за следователската работа). Няма по-ясни намерения от тези на Троянския кон. Само докато се изговори на глас и не е необходимо повече да се обяснява.
Но кое е фаталното в този казус? Фаталното е, че този троянски кон не е предвиден да превземе отвътре домът на противника, а е направен да превземе отвътре домът, в който си роден, родни дълбоконеуважаеми бандите! Да си превземаш собствения си дом, за всеки що-годе практикувал психоаналитик е пределно ясно, че имаш категорично и патологично изострен Едипов комплекс - комплексът на зависимостта от майчиния авторитет. Върховните бандити, на които им липсват майките им. Няма що. Ударихме джакпота с тия. Велики воини, които са предатели на собствената си държава. Предатели Велики??? - хм, никога не съм чувал такова нещо, ама никога. Предателите са мерзки, пошли, нищи, но велики предатели просто не съм чувал никога.
От години разговарям с хора от работещите по холдинг Варна фирми. С някакви хора, които не говорят за професионална реализация и постоянно казват, че забогатяването не е мръсна дум. Тя не е мръсна дума, да, въпросът е как става забогатяването, след като не става с професионална реализация. Честно, никакъв разговор не става помежду ни. За по-малко от минута и на двете страни ни става ясно че сме взаимно отблъсващи се и любезно се оттегляме от комуникация. Излишно е изобщо да се прави опит да се обсъжда история, изкуство, трудови постижения, никакъв отклик по тези въпроси няма да намери човек. Сблъсква се с едно фалшиво презрение на обикновения живот. Защо фалшиво, защото обикновеният живот не е нищ, а е фактически недостижимо достойнство за хората от ТИМ. Те не биват да бъдат пипани, за да не се наложи да им проличи невежеството. Ако искаш да си любезен с тях, казваш едно добърден или изобщо нищо и подминаваш с наведена глава, за да не го уязвиш духовно бедния човек. Те са крехки. Лесно уязвими. Изобщо е една огромна досада, от която реалният резултат е отиване във феодалния строй. Което, разказвали са ми, който е видял, си личи и с невъоръжено око по техния средновековен замък, построен в началото на баира Франгата, до най-големите болници на Варна, хлебозавода и млекозавода. Дотам им стигна простодушната фантазия, да си изпълнят феодалните мечти и да си построят укрепен замък в прекрасен демократичен и цивилизован град в 21-ви век. Нямам думи. То няма нещо, което да е на ТИМ и да не е ужасяващо жалко и патетично, пошло и мръсно по душа още от пръв поглед. На гърба на Икономическата гимназия пред пет месеца направиха една варосана стена с едни прозорчета като на селски клозет и една дървена от необработено дърво врата и написаха Механа Илинден. В центъра на цивилизования град. Не е за разправяне. Просто е убиствена, в прекия смисъл на думата, досада. Аз не изнасям факти, само коментирам основната теза, че да си богат не било срамно или нещо такова. Много зависи за кого се отнася обаче. Фатално зависи.
YOLE, обществото има закони. Законите позволяват от два века насам, с хартата по правата на човека, на всеки човек да се самоопредели. Дали ще се изврати е точно работа на всеки човек и никой не може да му позволи или забрани той да се изврати. Никой не посяга на конфиденциалността в обществото и ТИМ, на които това е точният коз, конфиденциално образували група, публично неоповестена, поне това пише ясно в материала, с някаква си цел, ясна за тях и неясна за обществото. Благодарение на обществените порядки за търпимост и толерантност, ТИМ създадоха атмосфера на терор във Варна, а по9късно и в България. И ако някой изобщо се интересува от ТИМ, то е защото има терор на ТИМ в държавата България. Терорът се създава и се управлява. Той не е въпрос на позволение от някого си, а е избор на този, който го създава, защото законът му дава правото на избор да се самоопредели. В два случая лицето не отговаря за простъпките си: Когато е непълнолетно и когато е невменяемо. Всичко останало е на общо основание. Аз не съм убеден, че някой от ТИМ ще иска да се защитава, още по-малко с презумцията, че като е създавал умишлено терор, е бил невменяем, защото се знае, че са били пълнолетни, когато са го решили.