Като дете бях много доволна, че съм жива. Спомням си радостта от живота, моят татко беше най-силният на света, а мама най-най-красивата и добрата. Знаех, че като порасна ще открия елексир за вечна младост, за да може мама да е винаги много, много хубава и ще мога да седя пред блока и да си играя до колкото си искам и никой няма да ми се кара, защото вече съм голяма.
Сега думите "радостта от живота" за мен са далечна химера от гадна реклама, течаща по телевизията. Толкова съм свикнала да ги чувам като досадно лого, че доскоро не се и замислях над тях.
Но нещо в мен изплува и се сетих, че знам какво е "радостта от живота", само че го забравих някъде по пътя... Кога стана не мога да се сетя точно... Гадното е, че най-вероятно е ставало толкова бавно, че съм имала твърде много време и затова не съм се усетила.
Сигурна съм обаче, че имаше време, когато върхът на щастието за мен беше да отида с родителите си на разходка, да ми купят сокче и да докажа на тати, че съм по-силна от момче. Сега много ме е яд на тях. Кой им е позволил да се обичат и да създават деца? Не съм аз.
Кога настъпва моментът, в който имиджът на родителите рухва тотално? Може би когато за твое най-голямо нещастие започнеш да разбираш и други аспекти от живота, отидеш на училище, тресне те хормонът и започнеш да се обличаш в черно (това последното не е задължително, но е почти неизбежно) и изведнъж разбираш, че твоите родители съвсем не са НАЙ-НАЙ-НАЙ, НЕ, те са обикновени хора. Защо никой не те предупреждава, че свалянето от пиедестала, на който поставяме родителите си, е толкова болезнен процес. Кой е виновен за това? Те, разбира се! Родителите!
Обграждат те с любов, дават ти сигурност и криле за да мечтаеш, а после ти си принуден да се откажеш от тези криле и да отидеш на работа, която не харесваш. Ама че са подли!
Но, въпреки всичко, добре че са те, иначе кого щях да обвинявам за всички неща, с които не мога да се справя?! Щеше да бъде ужасно!
Представете си само да няма кой да обвиниш! Тогава ще трябва да поемем отговорност за всички наши постъпки! Ужас! Какъв щеше да бъде този свят, ако всеки трябва да се изправи и да каже: "Аз бях". Ауууу, тръпки ме побиват!
Но, слава Богу, нещата не стоят по този начин. Нашите родители са тук.
Мамо, тате, вие сте виновни!
