Очертава се обичайната скучна програма: много приказки за жизнената необходимост от повече патриотизъм, щедри количества полуфабрикатна тържественост и, за десерт, тържествена заря-проверка. Ще има и Ансамбъл "Българе". Те са като сиренето след вино: "затапва" те и повече не можеш нито да пиеш, нито да ядеш.
(Да, става въпрос за 3 март.)
И понеже се чувствам някак си предварително изморен от всичко това, реших да споделя нещо за охлаждане на патриотичните страсти. Впрочем, никога не съм разбирал манталитета на местните патриоти, които обичайно гледат с широко око към Балканите и много се интересуват от Македония. Просто не успявам да схвана смисъла в чисто номиналното отстояване на някакви езикови и културни суверенитети. Да го кажа така: не виждам смисъл в разговори от типа на "Това е наше, а не ваше!" или "Това вече не е наше, но е било наше и моля всички да са наясно!". Не разбирам кому е нужно и какъв е КПД на подобни спорове.
Но по темата за охлаждането. В личен план гордостта и себелюбието се считат за крайно лоши черти на характера. Никой не иска да има горделиви и самовлюбени приятели. Не знам дали от тази гледна точка патриотизмът от балкански тип изобщо може да бъде оправдан. При всички случаи обаче човек може (макар да не трябва...) да се гордее тогава, когато изобщо има с какво да се гордее. Иначе би било глупаво.
Затова реших да си направя един предпразничен експеримент: преди малко написах "bulgaria's children" в Youtube и първият резултат беше "Bulgaria's Abandoned Children Revisited" на BBC. След това се сетих за страната на Уго Чавес и реших да проверя какво излиза под "venezuela's children" и получих "How Music Saved Venezuela's Children".
Не знам къде национал-патриотизмът е по страшен - дали в България или във Венецуела. Но със сигурност знам колко "сериозен" повод имам да се гордея днес. Въпреки че горделивостта е кофти качество.
