За нуждата от повече татковци и по-малко "Бащи"

България беше тестовото поле на кампанията срещу приемането на Истанбулската конвенция. Сега, когато документът на Съвета на Европа почива, оставен в някой шкаф в Министерството на правосъдието, Хърватия се изправя пред същия дебат като у нас - не толкова за насилието над жените, колкото за правата на хората с нестандартна сексуална ориентация.

В един от протестите срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция в хърватската столица Загреб особено внимание в социалните мрежи привлече мъж на средна възраст със своя плакат - "Аз съм татко, не родител 1".

Плакатът бе осмиван от мнозина подкрепящи конвенцията хора, които виждаха работещата в страната пропаганда срещу нея. Някои местни новинарски сайтове вече прокарваха опорната точка, че термините "баща" и "майка" след ратифицирането на конвенцията ще бъдат заменени с "родител 1" и "родител 2", за да не се накърняват чувствата на еднополовите двойки - нещо, което, според въпросните сайтове, вече е факт в някои европейски държави.

И макар на пръв поглед подобни публикации действително да предизвикват преди всичко смях, не са малко тези, които се връзват на пропагандата. Подобно на новините за черните снежни човеци, за забраняването на кръщенетата и много други подобни фалшиви новини, на които сме ставали свидетели и в България.

А и освен това въпреки протестите и общественото недоволство, така наречената Истанбулска конвенция беше ратифицирана в Хърватия на 13 април със 110 от общо 151 гласа на хърватския парламент.

Авторът на BIRN Свен Милекич предприема друг подход и разглежда ролята на бащите в едно общество, което още възстановява раните си от една война преди вече повече от 20 години - същото време, когато мъжете като този протестиращ са били млади и тепърва са ставали бащи.

Много от тях са от онзи строг тип "глава на семейството", който е типичен за балканския патриархален модел, където майката се грижи за семейството, а бащата - за прехраната, без да се намесва кой знае колко във възпитанието на децата, освен ако няма специална нужда от силова фигура.

Малцина от тези бащи ходят на родителски срещи (освен ако не се наложи да бъде заместена майката). И то не защото работят (майките също работят, а понякога по-дълги смени и за повече пари). Просто не им влиза в разпределените задължения.

Те биват държани вечер след родителската среща под внимание, за всеки случай, ако детето е сгафило много в училище, има лоши оценки или проблемно поведение - за налагане на наказание или всяване на респект.

Тези мъже са бащи - безспорно. Но дали са родители?

По онова размирно време в страните от бивша Югославия като цяло има дефицит на бащи родители, които активно участват в живота на децата си - дали заради войната, дали заради нравите. Бащите (с някои изключения) по-скоро влизат в ролята на специален родител, който да се използва "в случай на спешност".

Така например при ескалация на ситуацията, водена често от тийнейджърски хормони на момчетата, майката отстъпва назад, за да влезе тежката артилерия - бащата наказател/ възпитател. "Чакай баща ти да се прибере и да научи какви си ги вършил..." - редовната закана, която всяко момче (а и голяма част от момичетата) са чували многократно по време на детските и тийн годините си.

Ако се направи аналогия с държавните институции, майките са премиери, външни и вътрешни министри или министри на здравеопазването, образованието, благосъстоянието, младежта и държавната администрация; те са социални работници, терапевти, дори прокурори и съдии.

Отците, от друга страна, са полицията. И по-специално - жандармерията, която се разправя с уличните бунтове, когато асоциалното поведение се развихри и има нужда сълзотворния газ и водните оръдия да влизат в употреба. В случая - я шамари, я каиш, я нещо от сорта...

И затова тези бащи рядко знаят имена на преподаватели, а понякога дори бъркат в кой клас точно са децата им. А относно интересите, желанията, стремежите, дори приятелите на децата, бащите знаят основните неща. Майките са тези със съветите.

Затова и може да се каже, че те не са родители. Те дори не са бащи. Те са Бащи - с главна буква, която всява респект - символични фигури, подобни на Бога, към които се гледа със страх и уважение. По-скоро тотеми на властта, отколкото родители, чийто гняв не бива да бъде провокиран.

В Хърватия и тогава е имало много такива Бащи, и сега ги има. Те са като онези тежки бащи основатели, които всяка страна си има - при хърватите - президента от началото на 90-те Франьо Туджман и политика от края на XIX век Анте Старчевич. Или Тито - за онези, които си спомнят с носталгия времената на социалистическа Югославия.

Но времето на тези Бащи основатели отмина. Отминава и времето на тези Бащи с главно "Б".

Време е за обикновените бащи, татковци и родители, които освен да се грижат за респекта, участват активно в живота на децата си. И за тях това не е "работа на майката". Татковци, които възпитават с личен пример, а не със страх.

Родители, които учат децата си на това да са преди всичко добри хора, а след това останалото. И да, онзи баща е прав - ролята на един мъж е да бъде баща, но също така и родител. И това е еднакво важно.