Кремълски марш

Национализмът в Русия все още търси лице и идея, която да запали масите, а не да слугува на Кремъл. На територията на бившия Съветски съюз съжителстват толкова народи, че понятието "руска нация" на практика означава културна, а не етническа принадлежност.

Липсата на адекватна национална политика на съвременна Русия е най-големият й вътрешен проблем, казва историкът доц. Дарина Григорова. И това някак трябва да се съчетае с голямата външнополитическа задача на Москва - Евразийския съюз.

„Украйна за Русия е това, което е Македония за България, но с доста повече исторически стаж във времето", казва тя. Повече за пъзела, който Кремъл реди, четете в интервюто с доцента и преподавател по нова история в СУ "Св. Климент Охридски".

Каква национална политика води съвременна Русия? Партията на президента Владимир Путин успешно използва няколко по-малки националистически партии и лидери, като Дмитрий Рогозин, докато етническите конфликти в ОНД и по периферията й не стихват.

От разпада на СССР през 1991-а досега, Русия няма адекватна национална политика. Подходът към патриотизма засега е чиновнически и като резултат - казионен. Безспорно руското общество има нужда от обединяваща национална идея, защото то не е рационално, не е подвластно на протестантската етика, и без идейна ценностна система може да се атомизира.

Националният въпрос е много важен за руската цялост - и като общество, и като държавност. Историята от ХХ век показа, че Русия може да се разпадне, само ако сама го пожелае - както се случва през 1917 г. и 1991 г. И в двата случая националният въпрос е ключов. Оттук най-сериозният вътрешен проблем за постсъветска Русия е националната политика.

Единствената легитимна националистическа партия в момента е тази на Владимир Жириновски, който партнира от 20 г. на властта. Заради проверената кремълска солидарност са му простени най-резки и екзотични изказвания. Последно беше предложил да се ограничи раждаемостта в Северен Кавказ и да се построи китайска стена между северната му част и останалата руска територия. Друг политик би бил веднага осъден.

Крайнонационалистичните формации са маргинални и, въпреки че се ползват с известна толерантност от властта за разлика от либералните, те не са влиятелни в обществото, а и в интернет можете да видите колко непопулярни са сайтовете им.

Дмитрий Рогозин, бивш член на партия "Родина", е с традиционни патриотични виждания, представляващи консервативния блок сред руската бюрокрация и публицистика. Рогозин сега се занимава с военния комплекс по силата и на семейни традиции, но никога не е бил харизматичен лидер. По-скоро той е традиционалисткото крило на Кремъл, но не и самостоятелна фигура.

Националният алианс на Алексей Навални е новата партия, която е на път да се легитимира като едно от лицата на новия руски национализъм - и евентуално да измести изхабения и доста поомръзнал Жириновски. Навални, въпреки антипутинската си реторика, има особени отношения с Кремъл, който постепенно му създава политическа биография на борец, освобождава го от наказателна отговорност точно преди изборите за кмет на Москва, дава му гласове от прокремълската партия "Единая Россия".

Навални ги приема охотно, въпреки че въведе понятието "партия на мошениците и крадците" за същата партия. Как ще се развие тепърва ще видим, но вождизмът му отблъсна либералните кръгове, които не са сериозен електорат, но компенсират с влиятелни позиции в медиите и интернет пространството.

Във възход ли е национализмът в Русия? Само преди месец видяхме многолюдния „Руски марш", когато хиляди протестираха срещу убийството на руснак от азербайджански гражданин и имигрантите - мюсюлмани.

Не бих казала възход. Национализмът в Русия е по-скоро тлеещ процес и за момента е овладян от властите. До голяма степен той се провокира не толкова от национални конфликти, тъй като руският народ е толерантен по силата на старите имперски традиции, колкото от корупцията на руските чиновници, довела до нелегалната имиграция. Това създава среда на почти робовладелски отношения между капиталист и работник без редовни документи.

Оттук идва напрежението в квартали със струпване на зависими от работодателя си имигранти. От една страна те не уважават местната власт, защото са си купили "правото" да живеят в града, а от друга - налагат своята култура на поведение над руските граждани, съзнавайки, че последните не са защитени. Руската икономика има нужда от тази имигрантска работна ръка, но докато тя остава предимно в сивата зона, повече ще пречи, отколкото да помага на държавата.

Бунтът в московския квартал Бирульово (Бирюлево), за който питате, беше през октомври 2013 г. - месец преди традиционния Руския марш от 4 ноември. Събитията бяха масов и спонтанен граждански протест, насочен преди всичко към властите, които не осигуряват реда и спокойствието на московчани, а толерират сивите криминални зони - като зеленчуковата борса в Бирульово - с работници предимно от средноазиатските бивши съветски републики и от Кавказ.

Този протест имаше силно социален характер - млади семейства с деца, които не се чувстват защитени и искат справедливост. Лозунгите не бяха националистични от типа "Русия за руснаците". Националистите и скинарите бяха малцинство в протеста в Бирульово, но с погрома над хипермаркет и обърнатите коли, които фокусираха вниманието на медиите.

Самият Владимир Путин го призна през лятото на тази година по повод инцидента на Матвеевския пазар, когато дагестанец, обвинен в изнасилване, разби главата на полицай, отишъл да го арестува. С типичния остър стил Путин заяви по телевизията, че униформените гледат как пребиват техен колега, защото очакват своите 30 сребърника от търговците и това е ясно на всички, освен на органите на Министерството на вътрешните работи.

Как Москва употребява панславизма, с който бившата империя искаше да приобщи бившите си сателити? Къде е България?

Съвременна Русия не използва панславизма като идеологическа опаковка на геополитическите си интереси, а се спира на евразийската идея в новия й вариант след 1991-а година. Тогава отказът от съветската идеология създаде нуждата от нова такава. Във вътрешнополитически план това е патриотизмът, а във външнополитически - евразийството, което е много по-широко от панславизма от края на ХIХ и началото на ХХ век. Това е глобализация по руски или възстановяване на руските позиции в част от постсъветското пространство.

Това не засяга България по никакъв начин, защото ние сме в Европейския съюз и връзките ни с Евразийския съюз и най-вече с Русия, а не толкова с Беларус и Казахстан, са в областта на икономиката и на културата.

Напоследък покрай протестите на жълтите павета у нас се появиха леко истерични писания по повод "заплахата" за България от Евразийския съюз, които търсеха образа на врага в Руската федерация, възкресявайки стари русофобски комплекси за мобилизацията на протестиращите.

Подобно твърдение беше изречено през 2011 г. от Дмитрий Рогозин - като негово лично виждане, а не официална позиция. Тогава той беше представител на Русия в НАТО. Друг привърженик на евразийското разширяване на Русия по имперски образец е Александър Дугин, който е абсолютно непопулярен в Русия. Позицията на Путин е прагматична, той не си позволява дори за Украйна подобен изказ, предпочита да действа конкретно и с икономически изгодни за Русия ходове, без да потъва в празни идеологеми.

Как Украйна се вписва в руските национални интереси? Актуална ли е идеята за Велика Русия, включваща нейната територия? Устройва ли Москва идеята Украйна да се разцепи на две - на проруска и прозападна част?

Украйна за Русия е това, което е Македония за България, но с доста повече исторически стаж във времето. Както съвременните македонци не признават българското си минало, така и украинците, като млада нация с комплекси на новоутвърждаваща се общност, не приемат руската си история. Русия пък не е склонна да се съгласи със самостоятелното украинско бъдеще, защото ако връзката им се разкъса, това ще доведе до сериозна травма и за двете страни.

Самото понятие "Украйна" означава покрайнина - била е източна полска и западна руска, това не е национално или етническо название - и допълнително засилва комплексите на съвременните украинци. Киевска Рус, сърцето на средновековната руска култура, няма как да се нарече Киевска Украйна.

Николай Гогол е с украински етнически корени, но принадлежи към руската култура . В момента го превеждат на украински, но той остава руски писател. Със същия успех може да преведат Паисий Хилендарски на македонски, но това няма да го направи македонец, нищо че е роден в Банско. Тарас Шевченко, чието име носи Киевският държавен университет, също е писал на предимно руски, т.е. принадлежи към руската култура.

Този живот на покрайнина между Полша и Русия плюс Галиция (историческа област на територията на части от днешна Полша и Украйна) създава елементарното делене на т.нар. три Украйни - между католицизма и православието, между Изтока и Запада - на Запад преобладават крайните националисти, опасно близки до националсоциализма, а на Изток са рускоезичните украинци с повече социални, отколкото националистични искания.

Интересно наблюдение направи либералният публицист Матвей Ганаполски директно от окупирания Майдан - сегашните лозунгите не са антируски, а против правителството и президента. Това е важен детайл и показва още един сериозен проблем в Украйна - олигархията. Не по-малко тревожен е течащият процес на ислямизация на Крим, който може да има непредвидими последствия.

Колкото до България - в интернет тези дни се разпространява речта на ректора на Киевския университет "Борис Гринченко" - даже бяха облепени коридорите към Историческия факултет на СУ с плакати с въпросния текст.

Не се уточнява обаче, че този университет не е от ранга на Киевския държавен университет "Тарас Шевченко", който е най-престижният ВУЗ в Украйна, подобно на Софийския университет у нас, и че именно този университет е създаден от Юлия Тимошенко на базата на педагогически ВУЗ и с американски капитали.

Все едно ректорът на Американския университет в Благоевград и този на Новия български университет да се произнесат в полза на определено политическо събитие. Впрочем, корпоративната политика на проф. Сергей Игнатов срещу държавните университети и най-вече СУ своеобразно се трансформира в масовото присъствие на преподаватели от НБУ в полза на "окупацията" на СУ.