Четвърти ден от наводнението в Добрич... Умът вече започва да свиква с преживяното, новините са почти оптимистични - институциите са задействани, водата се е оттекла или наводнените обекти са отводнени, на хората им се помага, всичко върви по план и според нормалното за ситуацията - бавно, но славно.
Мислиш си, че не всичко може в този живот да те подмине, но важното е да се справяме по човешки и със състрадание, винаги готови да действаме, а не да се жалваме от сполетялото ни. Разхождаш се из парка и си казваш - ето, не е толкова страшно, хората да са живи, това е най-важното.
И така до момента, в който работните ти задължения не те отвеждат до една напълно неизвестна улица в родния ти град, където оптимизмът ти свършва на секундата, а нещо тежко и твърдо мори гърлото ти.
С колегите слизаме от колата и тръгваме по малката неасфалтирана улица, за която хората ни разказват, че чакат от години да им прекарат канализацията, а след това и да я асфалтират - улица, намираща се в държава, член на Европейския съюз, в град, отличен с приза за 4-то най-добро място за живеене в България.
Очите ми не спират да се местят ту върху калните, мръсни и уморени хора, трудещи се да изхвърлят всичко, което са притежавали, ту върху камарите покъщнина, натрупани на улицата, ту върху окаяните къщички, останали като по чудо външно непокътнати, но тъжни и кални... като собствениците им. Краката ми газят в тиня, състояща се от всичката гнилост и зараза, която можем да си помислим.
„Защо сега чак идвате - ние вече четвърти камион пълним с боклуците, които доскоро наричахме наш дом?" С тези думи ни посреща жена на моята възраст, с две малки деца, които отдавна са при роднини, настанени в друга къща, незасегната от водната стихия. Същата тя ни разказва, че в злополучната нощ било истинско чудо, че нямало удавени.
В 5 сутринта съседка отишла да вика, за да ги събуди, че трябвало и неподвижната баба от най-крайната къща да спасяват. Излезли на улицата и звъннали на 112, за да потърсят помощ, защото виждали, че водата приижда. Гражданска защита се отзовала - вдигнали бабата и я понесли, когато водата в къщата й стигала вече до брадичката - поява на държавата номер 1!
Хората стоели на улицата и се чудели накъде и как да се спасяват, докато трупали чували с пясък пред къщите си, за да спрат водата да влезе в тях, когато съпругът й я извикал да грабват децата - къщата се пълнела с вода отзад, а не както те предполагали, че голямата вълна ще дойде от високото към ниското, тоест по улицата.
„Нищо не ни остана", казва тя и като че ли очите й вече са пресъхнали, защото само гледа тъжно и едва шепне през напуканите си устни. Разказва ни, че си взела полагаемата отпуска, за да може да оправи дома си - мисия, за която вероятно ще й трябват години, но ние си мълчим.
През главата ми минава мисълта, че не е редно, би трябвало не само да е просто освободена, но и колегите й да са там и да помагат кой с каквото може. Но това се случва в един идеален свят. Мъжът й тича да ми покаже снимките, които е направил денят след наводнението, за да ми докаже, че не лъже и че на някои къщи се виждат само част от покривите - не лъже, факт, удивена съм още веднъж, че няма загинали.
Доскоро нямали ток, но сега им го пуснали, все едно имат нещо, което все още да функционира, но не в това е проблемът. Най-крайните къщи вече четвърти ден стоят във вода, която няма къде да се оттече, защото дерето е умишлено запушено. Газиш до коляното във вода, но ток имаш... пълно безумие. Мъжете сами ходили да си изключват тока, че да не стане някоя беля.
Майката започва да говори как от общината ги накарали да отидат да си пуснат молба за еднократната помощ от 300лв. Отишла тя, но като видяла опашката от стотици хора си тръгнала, къщата й не може да чака, нито пък тя. За сметка на това майки от детската градина на дъщеричката й занесли събрани и те в нищетата 300лв, за да й помогнат, макар и с малко.
Тук вече силите й свършват и заплаква с горчиви сълзи, защото това са всичките пари, с които разполага семейството й в момента, само дето нямат в кой джоб да ги сложат, защото единственото, което имат, са дрехите на гърба си от злополучната нощ.
Поканва ни да видим разрухата вътре - всичко е кално, мръсно, напукано, плуват червеи, попови прасета, скачат жаби. В този момент разбираме, че тук нито една къща не е с канализация, всички са със септични ями... всеки косъм ми е настръхнал от ужас и погнуса. Всички хора са притеснени, че ще тръгнат зарази, никой не се е погрижил да изолира периметъра, да напръска с някакви дезинфекционни препарати, никой.
Звънели нееднократно в общината, искали среща с кмета, не за пари, а поне техника и работна ръка да им осигурят, за да изнесат всичко от домовете си - имало си ред в тия работи, да чакали. И те чакат, но със запретнати ръкави и с решимостта, че всичко ще се оправи. И очевидно са доста търпеливи, щом четвърти ден никой не е отишъл, за да отводни все още потъналите във вода най-крайни къщи.
Милата жена продължава да ни показва - „Вижте, това са новите матраци на децата ми, още са в найлоните, в сряда камъни лепяхме за облицовка на оградата и с това приключи ремонтът ни. Всичко ми беше ново - ламинатът, мебелите, матраците, кухнята, елате да ги видите сега на какво приличат!" Останала й само вагонната шарка на тавана, но вече не й трябвала и нея щяла да изхвърли, за какво й е. Чопли нервно ноктите си и като на душеприказчик ми обяснява, че години са трупали и в тази къща са похарчили техните и на родителите си пари, за да им е хубаво и приятно. Звъни й телефонът и тя разговаря с баща си, който гледа децата й и е притеснен за дъщеря си, миналата година загубил сина си, сега и това.
Онова заседналото в гърлото ми става все по-голямо и твърдо, вече едва преглъщам. Преди седмица си купили нов ъглов диван, кожен, за 640лв., разтегателен, за да спят вечер с мъжа си на него, а децата им да си имат своя отделна стая. „Нека го изперем, хубаво да изсъхне и да си го ползваме", предлага съпругът й, а тя му отвръща, че предпочита да си постеле едно одеяло на пода, отколкото да спи върху на хората л...... Хвърлят го и него върху камарата от кални вещи и мебели.
Идват и другите хора при нас от съседните къщи - мръсни, уморени, изнервени и обезверени. През това време малката уличка е завзета от камион и багер, които идват за пореден път, предвождани от страшно организирана и бойна дама в гумени ботуши и развята къдрава коса на конска опашка, за която казват, че не е местна и най-вероятно е представител на някоя неправителствена организация. Маха с ръце и направлява в тясната уличка огромните машини, като не спира да бърше калното си лице с дрехата си. Гледам я и искам да съм на нейно място, а не със сандали и зелена рокля, чувствайки се крайно безполезна в състраданието си.
Багерът награбва една камара боклуци - вече боклуци, а иначе масата, на което семейството се е хранело, любимата кукла на някое дете, новите обувки за официални случаи на нечий татко, матракът, запомнил толкова любов, снимките от сватбата, изписването на децата и кръщенето им... Оставам без дъх и усещам, че започвам да се задушавам, потъвам в мириса на тиня и ръцете ми започват да треперят. Няма го до мен мъжът ми, за да ми каже дали онази издайническа синя вена отново е изскочила под окото ми.
Приближаваме се към следващата къща - отново млада жена идва да ни посрещне. Усмихната ни казва, че само неволята им помага, никой друг. Обяснява ни колко я е страх, че тя или някой друг член на семейството й може да се разболее. Разказва ни, че в петък сутринта мъжът й излязъл почти гол на улицата и така си и останал, защото повече не могли да се върнат в къщата си, водата вече била стигнала почти до тавана.
Малко по-надолу по улицата чувам друга жена да говори по телефона и да казва, че от банката, в която е ипотекирана къщата й, купена преди две години, още не могат да кажат кой е нейният застраховател. Четвърти ден никой не я е посетил, за да се направи оценка на щетите.
В този момент от горната страна на улицата и всъщност единствения останал сух подход към нея се задават млади момчета, облечени в еднакви работни дрехи, обути с гумени ботуши, усмихнати и решителни. Приближават се към нас, поздравяват с добър ден и веднага питат откъде да започват. Хората не вярват на очите си - аз също. Питаме ги носят ли си ръкавици, защото е ад навсякъде, а те ни успокояват, че си имат всичко - и ръкавици, и маски, и препарати, и лопати, че даже и вода за пиене си носят.
Питам едно момче откъде са - „От София идваме", отвръща то. И в този момент се радвам, че нося слънчеви очила, защото под тях се леят реки, той вижда или по-скоро усеща, тупа ме леко по рамото и се присъединява към останалите доброволци.
От София... Значи такъв бил редът - първо се спасяваш сам, после си помагаш сам, след това идват да ти помогнат доброволци от София, след това вероятно от общината в Добрич идват на десети оглед, после пристигат помощи от БЧК и така след около месец вероятно би могъл да стигнеш до кмета и да попиташ защо водата не дойде откъдето всички са си мислели, че трябва да дойде, защо са запушили дерето, та да удавят живи тези хора, защо токът е бил спрян не по време на бурята, а час преди вълната да ги помете, знаел ли е някой, че тя идва, бил ли е изпуснат язовир принудително и защо не са предупредили, защо, защо...
Стотици, хиляди въпроси, които няма да получат своя отговор, които ще се задават още дълго, но не от силните на деня, та съответно да получат и отговор. Защото за тези хора личната им трагедия не е част от статистиката и те биха искали умните хора да се поучат от нея, за да не се допусне втори път те или пък други хора да страдат в безсилието си. Не природната стихия е виновна за наводнението, тя само е спомогнала да лъсне човешката глупост, трупана години.
Заснехме кадрите, поговорихме с хората и тихо се оттеглихме, за да ги оставим да работят на спокойствие. Влязохме в колата и потеглихме в пълно мълчание - думите понякога дори и на нас не ни стигат, за да опишем онова, което е в душите ни.
Така си и останахме - с поява номер 1 на държавата. Все се надявах да продължим редицата от номера, но уви.
В заключение няма да попитам - „Къде е държавата?" Този е единственият въпрос, който намери своя отговор и той е - „НЯМА Я!".
