Защо българинът не може да се справи със Свободата си? - ето един въпрос, който няма как да не отприщи и порой от неудобни размисли за свободата и робското мислене на Българина.
Да започнем от онова вехто знаме с извезаната със сърмени конци на него алтернатива: "Свобода или Смърт", в която ударението някак си задължително пада върху Смъртта.
Винаги ми е била чудна тази идея и съм се питал - а защо не "Свобода и Достоен Живот"!
Навярно, защото Смъртта някак си по-лесно ни се отдава, отколкото Достойния Живот и Свободата.
Или, защото е по-лесно да се гътнеш мърцина, отколкото да се бориш докрай... - и то без дори да се замислиш:
„А бе, аджеба каква ще е файдата от Умрял Българин? Па дори Смъртта му е величаво Безсмислена..."
Знам ли!!!
И затова днес, предполагам само де - Свободата представлява за всички нас някаква закодирана Криза на Духа.
Както да речем навремето премахването на крепостното право в Русия създава страшна криза сред крепостните. Тогава, когато те трябва да наредят живота си по друг начин.
Свободата, дадена изведнъж на хора, които не са готови да я поемат, създава несигурност, защото отговорността за оцеляването пада изключително върху Индивида.
Исторически погледнато, противоречието между Свобода и Справедливост е очевидно и колкото и парадоксално да звучи, Свободата предизвиква и намаляване на чувството за удовлетвореност.
Години наред българинът свикна да приема западната цивилизация като пример за подражание. Приемал е, че всичко, което присадим отвън, без проблеми ще се прихване у нас. Но се оказа, че така не става. А, като не става, нашенецът започна да се гневи, без да знае точно на кого.
След това гневът прераства в нещо друго. Мнозина го наричат освободеност.
Впрочем, както и да го именуват, явлението е доста жалко.
Примери колкото щете.
В последните години на миналия век рязко се отворихме към света. Почти една осма от българите вече населяват държави от двете страни на Атлантическия океан. Там нашият, може би бивш сънародник, мирно и съвестно разбра, че трябва да спазва законите на онези подредени демокрации. Разбра, че в тези държави има железни правила и в тях забраните са повече, отколкото в някогашна тоталитарна България. У нас обаче и властващи, и подвластни не искат да въведат тези правила, въпреки че взаимно си проглушиха ушите, че сме се запътили към Европа.
Каква Европа, бе хора? Правите ли разлика между Европа и Европейския съюз?
Ние сме вече над 1300 години на континента Европа.
Но тук, в тази наша европейска страна сме превърнали градовете и селата си в кочини. Дотолкова сме свикнали с мръсотията по улиците, с разнебитените си сгради, с изпотъпканите си градинки, със затлачените си реки, с безбройните си бунища, че сме приели всичко това като част от собствената си кожа. Петнадесет години палим поля и планински гори, като се лишаваме от собствения си кислород, произведен от тези гори.
Със същия талибански хъс унищожаваме манастири, параклиси, древни градове, гробници, природни забележителности под нехайния поглед на ред правителства. Разстрелваме редки животни, обезличаваме уникални пещери. Все едно, че още утре ще се изселим от тази територия, ще я напуснем.
И, колкото и да е странно, наричаме това си поведение свобода. За свобода, впрочем, приемаме и нежеланието да съхраним традициите си. Свобода, явно е, че знаем повече за Хари Потър, отколкото за Хитър Петър. Свобода е да не познаваме собствения фолклор, а да изпадаме в екстаз пред чалгата - впрочем, жалка имитация на оригиналната циганска и сръбска музика.
И защо ли е така?
Може и да не съм прав, но за себе си потърсих отговор на този въпрос в една елементарна математическа разбивка на количеството време прекарано от българският народ като свободен и поробен.
Първа българска империя (681 - 1018 г.): 337 г. Свобода
Византийска власт (1018 - 1185 г.): 167 г. Робство
Втора българска империя (1186 - 1396 г.): 210 г. Свобода
Отоманска империя (1396 - 1878 г.): 482 г. Робство
Трето българско царство (1878 - 1945 г.): 67 г. Свобода
Комунистически режим (1945 - 1989 г.): 44 г. Робство
Посткомунизъм: 22 г. Свобода
Сумарно: 636 г. Свобода/693 г. Робство
Ако се запознаете случайно с някой, който е на 50 години и е прекарал да речем 27 от тях в затвора, какво бихте си помислили за него? Дори ако успееше да ви убеди със силата на неоспорими доказателства, че присъдата е била незаслужена и заговор против него...че през цялото това време той е бил примерен затворник и никога не е преставал да вярва в невинността си. Че след време неговата теза се била доказала и дори независим съд е отменил първоначалната присъда и сега този невинен човек може спокойно да планува живота си без над него да тегне дамоклиевият меч на обвинението. Бихте ли взели този човек на работа?
Бихте ли се доверили на някой, който е живял повече време като затворник, отколкото свободен, за това, че ще има способността да мисли независимо и критично, че ще успее да вземе решения на работното място, които са неизбежни за която и да е сериозна работа - без да ви пита за всяко нещо?
Ще инвестирате ли в обучението на някой, за който не сте сигурни, че като спечели първата си заплата, няма да я изпие с приятели, опиянен от новооткритата си свобода и немислещ за отговорностите на утрешния ден? Ще се доверите ли на някой, който не е свикнал да се справя с неизвестностите на живота на свобода и стреса, който е част от него?
Разбирате аналогията.
Един елементарен прочит на националната ни история показва, че сме прекарали повече време като зависими от някой други, под управлението на чужди сили и адаптирайки се към чужди режими, отколкото като свободна нация, която гради общество, което народа е решил да гради.
Как мислите, какви ли са трайните поражения на ниво народопсихология, тогава, когато за последните 45 години болшинството от хората са се усъвършенствали в това да се адаптират и нагаждат, а не да мислят и действат като свободолюбиви същества?
От моя гледна точка пост-комунистическият период не може да се определи като период на свобода, понеже отсъствието на сталинизъм, не означава непременно присъствието на свобода. Така, че тези 20 години са вкарани в графа Свобода повече с цел „умерените" да нямат за какво да се заяждат, а не понеже мисля, че пост-комунистическият период е период на свобода, включително и до ден днешен.
Нека бъдем честни: точно коя част от националната ни история ни кара да се чувстваме като свободни граждани, чието благоденствие е в центъра на националната ни доктрина? Един прочит на историята ни като народ звучи повече като историята на борбата за власт между различни фамилии и родове, а не като историята на свободен народ, който е имал шанса да съгради общество основано на лични свободи и благоденствието на отделната личност.
Възниква въпросът: възможно ли е един народ, свикнал да се адаптира за стотици години, да дойде до състояние на мисълта, в което да предприеме действия типични за свободомислещите народи, които са поели отговорност за своето съществуване и развитие?
Идеите на свободното общество, демокрацията и републиканизма някога ще станат ли интересни на хора, които харесват турски сериали и чалга? Понеже излиза, че от чисто математическа гледна точка, от гражданите, които имат право на глас, само една малка част пасват на профила на свободомислието.
Не е ли време да отхвърлим парадигмата според която това, което се случва с отделният човек в обществото има значимост само тогава, когато се впише в политическата схема на извличането на медиини дивиденти в полза на нечия кампания?
Тогава, когато „социалната политика" на този или онзи е единствената форма на реверанс от страна на голямата и силна майка-държава към малките, слаби, зависими на нея субекти? Не трябваше ли да е обратното, а именно: държавата да я е страх от негово величество мислещия и гласуващ гражданин?
Или ще обречем и следващото поколение да гледа по телевизията ежедневно битките на политическия елит за власт, всичко на гърба на данъкоплатеца, който послушно си плаща социалните осигуровки, без да има каквото и да е чувство на сигурност не само за утрешния, а и за днешния ден.
Има нещо много сбъркано и дори бих казал тъжно в целия този сценарий. Нещо много бързо трябва да се промени, преди да сме измрели всички, които имаме някакви спомени за терористичният комунистически режим и произхождащите от него всички национални беди за последните двадесет години.
Понеже преди да сме се осъзнали, следващото поколение комсомолци, потомци на Гоце и компания, наричащи се с модерни термини като „прогресивисти", „трета вълна" и тям подобни интелектуално звучащи словоблудства, ще започнат да пренаписват учебниците на нашите деца и внуци и ще представят БКП, сталинизма и всичко произтичащо от тях като източника на всяко добро за България.
Или може би този ден е вече тук?
