Моят град е май най-амбициозният град. Дневно в него пристигат 136 селяни. Толкова са били през изминалите двайсет години, така щото населението да се удвои.
Моят град е май най-амбициозният град. Сред тия 136 селяни няма нито един лентяй, мързеливец, безделник, алкохолик и пройдоха. Всичките 136 селяни са амбициозни, нахъсани, упорити и жертвоготовни.
Всичките 136 селяни са решени на всичко. Полека-лека те изместиха лентяите, мързеливците, безделниците, алкохолиците и пройдохите, които и без това нямат никакви амбиции, задомиха се и се размножоха и сега възпитават в амбиции и децата си.
Аз не му отивам много на моя град, защото и аз нямам никакви амбиции. През тия двайсет години, докато той не спираше да се амбицира, аз само стоях встрани и го наблюдавах. Аз не съм лентяй, мързеливец, безделник, алкохолик и пройдоха, но полека-лека започнах да се измествам и аз. Чудесно бе да стоя встрани и да наблюдавам как постоянството и амбицията стъпкват в калта таланта.
Този свят се крепи от талантите и атлантите, които обаче никога не достигат. Щом в този град упорството може да бие таланта, значи и този свят може да го направи. И това е чудесно, защото талантите не достигат.
Един е Бах, но в детската градина на дъщеря ми всички родители плащат луди пари за частни уроци по пиано на децата си и когато някой родител прецени, че е по-добре детето му да си играе в парка, другите родители почват да го сочат със среден пръст и да му се смеят.
Освен в тастатурата (клавиатура - бел.р.) на пианото, родителите стриктно и методично обучават децата си в тайните на чуждите езици, на художествената гимнастика, на каратето, плуването, танците, рисуването, приложните изкуства и пеенето. При това наведнъж, едновременно.
Подтиквани от големите хора, между малките хора кипи люто съревнование, поощрявано с големи награди от големите хора, но и наказвано с не малки санкции - пак от тях. Малките хора са малки, но вече знаят, че победителят взима всичко. The winner takes it all, the loser standing small, пеят ABBA и дори няма смисъл да го превеждам, защото това вече може да си го преведе всяко хлапе.
Открит урок по плуване в детската градина на дъщеря ми Ема. Като шампион в този спорт и аз присъствам, макар че съм шампион и в един друг спорт - манкиране от родителски задължения. Провежда се състезание на една дължина. Стоя на ръба на басейна, гледам изцъклените родителски агитки, слушам гръмовните им крястци, водата плиска право в лицето ми, сълзи от мъка капят чак до сърцето ми.
Гледам дъщеря си и виждам себе си преди 25 години. Свит и срамежлив, плах и посредствен, без мотивация, без воля, без хъс, последен в коридора на басейна, чакащ да видя какво ще направят другите деца, преди да дръзна да го направя и аз, с вечните болки в корема преди неизбежната тренировка, магически отминаващи ако плоската симулация мине и успея да изкръшкам все пак.
"Безнадежден случай!", каза на нашите първата ми другарка треньорка. И беше права. Поне до онзи момент, в който се влюбих в плуването, в който нашите се отказаха насила да ме правят плувец, в който аз тръгнах с желание и вече нямаше какво да ме спре. Плуването ми тръгна като по вода.
Проблемът ни с Ема е в нежеланието. Сигурно всички родители много са ми завиждали, когато Ема, пасивна и незаинтересована, тръгна последна на старта, след всички други деца, и все така пасивна и незаинтересована пипна стеничката преди всички други деца. Дори пред момчетата. За всеки друг това щеше да е триумф, за Ема беше нетърпеливото: "Свършихме ли вече и няма ли най-сетне да си ходим?".
На следващия открит урок по плуване Ема няма да бъде вече първа. Някое дете с по-малка дарба, но с по-голяма амбиция ще я превари. Моя е ролята тук да компенсирам с усърдие дефицита й на амбиция и аз мога да го направя, но няма - и то не защото така удобно манкирам родителството.
Просто знам, че върховният победител винаги е този, който, правейки каквото и да било, се забавлява. Играещият човек. Homo ludens. Не този, който учи най-много, нито пък онзи, който удря най-силно, тича най-бързо, скача най-високо или постоянства най-яростно.
Този, който се забавлява, изпитва радост там, където другите изпитват умора. Този, който се забавлява, пролива пот там, където другите леят кръв. И дори и в началото да не се откроява много, дори и в началото да крета някъде в златната среда, когато насилствените първенци окапят от досада и отегчение, този, който се забавлява, неизменно заема мястото им, но не с уморено и сгърчено от усилие лице, заема мястото им с усмивка.
Амбицията стъпква в калта таланта - докато й трае амбицията. За щастие амбицията да имаш нещо, което нямаш, умира с придобиването му. За да се роди една празнина, една пустота и един въпрос: "Какво да правя сега аз оттук нататък?". Амбицията не е качество, а липса на други качества. Тя е форсиран двигател за придвижване на къси разстояния - и като всеки форсиран двигател бързо се амортизира и скапва.
Форсираните двигатели са малки двигатели за кратки натоварвания. И именно защото са малки, се налага да бъдат форсирани. Така компенсират размера си. Големите амбиции на малките хора. Пегасите на микромегасите.
Обратно, дефорсираният двигател е голям и бавнооборотен. Той не бърза за никъде, защото знае, че ще стигне до там. Не се състезава, защото се чувства победител. Трябва му повече време за да набере скорост, но веднъж набрал скорост, може да дърпа дълго и надалеч. Достатъчно дълго и достатъчно надалеч, за да отграничи моментната амбиция да победиш в едно състезание по плуване от предопределението да си роден за това.
... Когато през лятото на 95-та отидох за пръв път с приятели на море, вече бях в националния отбор по плуване. За мен това беше като да ми кажат, че са ми кафяви очите. Толкова естествено, че дори не го споменавах. На плажа момчетата прилагаха целия си наличен репертоар от водни хватки и трикове, за да впечатлят момичетата. Аз си лежах на пясъка. С един приятел имахме джентълменско съревнование за вниманието на едно момиче. Гледах ги от брега как той я учи да плува...
Той спечели тогава, а аз загубих. Нямах амбицията да се боря за това момиче, защото знаех, че е предопределено да бъде мое. Въпрос на време. Месец по-късно станахме гаджета. Година по-късно се оженихме.
Не му отивам аз много на тоя мой амбициозен град. Също и дъщеря ми. Тя обича да си играе в парка и знае, че истинските неща стават естествено, без принуда и яростно външно съпротивление, без успех на всяка цена, без безброй много опити, без излишни амбиции. Те просто се случват. Просто защото не могат да не се случат. Просто защото иначе не биха били истински.
Вчера пак бяхме в парка двамата с Ема. Отнякъде простичко запя едно пойно птиче и ние решихме вече да се прибираме. Аз имах да довърша един текст, за да опитам да заприлича на публицистика. Тя имаше да учи солфеж, за да опита да заприлича на птичето.
