Близо 120 000 жени са станали жертва на сексуални престъпления у нас, показва една статистика...
А колко ли са тези, които никога не са осведомили органите на реда - от страх, срам, от усилия да забравят спомена за това ужасяващо престъпление, за оскверняващото деяние? Сигурно не са малко. Аз съм една от тях. Две изнасилвания. Виновна ли съм? Не знам. Опитвам се да бъда максимално обективна- съдете сами.
Бях осемнадесетгодишна, когато случайността ме срещна с Иван (променям имената). Разхождах се с приятелка, която се оказа негова позната. Засякохме се в центъра, покани ни да пийнем по нещо. Седнахме в близко барче. Оказа се словоохотлив и остроумен, пълен със забавни случки и вицове. Поиска телефонния ми номер, беше ме харесал и въпреки че му обясних, че имам приятел, настояваше "ей така, само за питие поне".
Признавам - дадох му грешен номер. Изминали бяха около няколко месеца от случилото се, когато, стоейки на трамвайната спирка, едно такси заби спирачки пред мен. Вътре беше той, Прибирал се от морето, за къде съм, каква изненада и той бил в същата посока, да заповядам. По пътя беше много мил, укори ме, но майтапчийски, по неговия си начин, за лъжата с телефона.
Сега съм му дължала едно питие. Знаел едно заведение по пътя. Ами - съгласих се. Спря таксито пред едно кафе и слязохме. В един момент зарови в джобовете си и изненадан подхвърли - не се усетил, че свършил парите, тези за шофьора били последните, не, в никакъв случай няма да приеме аз да черпя и то при положение, че живее в отсрещната кооперация.
Отидохме у дома му, разтича се, имал страхотно кафе, по-добро от това, дето щели да ни го сервират, наля и по чашка коняк... Говорехме си, поведението му с нищо не вещаеше това, което щеше да се случи. Телефонът му иззвъня, обаждаше се негов приятел.
Нищо не си спомням от разговора, а и не слушах внимателно до момента, в който фразата: "Брато, айде малко по-късно, че сега ше чукам" ме хвърли в невъобразим ужас. Остави телефона, изражението му беше съвсем променено, ледено: "Ти не чу ли, какво говоря? Аре събличай се, или си мислиш че ще ти се размине? На кой ше правиш номера, ма пикло? За каква се мислиш".
Стоях вкаменена. И отново: "Ти не чули, какво ти говоря или да дойда да ти скъсам блузата..." Хвърлих се към вратата, не успях, разбира се, хвана ме за косата, шамар, втори, запуши ми устата. По-нататък е излишно да разказвам, изпрати ме със заплахата, че ако някой узнае или посмея да се оплача, животът ми бил свършен. Не исках и да се оплаквам, няма и да разказвам за часовете под душа, кошмарите и ужаса на спомена. Не казах и на гаджето си, мой съученик. Отблъсквах го, държах се грубо, обиждах го... Изоставих го без обяснения.
След около година срещнах един човек. Спокоен, уравновесен и стабилен. Неговата самоувереност рязко контрастираше с моята невротичност. Чувствах се добре с него и само той единствен знаеше за случилото ми се. Омъжих се за него за ужас на родителите ми - разликата във възрастта ни беше 18 години. Роди ни се дъщеричка.
По-сетне, размишлявайки съм се давала сметка, че съм се хвърлила към него, търсейки спасение от страховете си, надявайки се да ми помогне да забравя...
Разликата в годините наистина си каза своето - не се получи. Взехме решение да се разделим. Остана ми приятел, остана си и любящ баща.
Вторият път беше преди около 3 години. Работя в голяма фирма- около 500 човека. Хубав, добре сплотен колектив. Бяхме резервирали хотел за новогодишните празници. Организирахме томболи, изненади, поканени бяха певци... Но дъщеря ми се разболя два дни преди събитието и аз (не съм шофьор), уведомих колегите, с които щях да пътувам, че няма да отида. В късния следобед на заминаването за планината вече съжалявах за решението си, детето беше по-добре, баба й и дядо й бяха с нея, а аз доста рядко си позволявах да се забавлявам - бях се отдала на нея и работата си. Нямах приятел.
Излязох навън в парка да разходя кучето и както често ми се случваше видях няколко познати с домашните се любимци. Всъщност почти всички се познавахме и засичахме в различни периоди. Този следобед се видяхме с Пламен - съсед през две кооперации. Забелязала бях отдавна, че ме харесва и той не ми беше безразличен, но някак си все още не се бях отърсила от развода си и нямах желание за интимност, за връзка на този етап.
Разхождахме кучетата и аз му разказвах как съм си объркала плановете и колегите вече са отпътували. Предложи ми да ме закара. Дори се зарадвах. Горе ни посрешнаха радушно. Не ме бяха виждали с мъж след развода ми. Дума да не ставало да си тръгва Пламен, място за спане имало в хотела. Аз щях да спя при две колежки. А и какво ти спане, да купонясваме сме дошли.
Всичко започна много хубаво, организацията отлична, менюто чудесно. Пламен седеше до мене на масата. Направи ми впечатление, че доста си пийва, не ми пречеше до момента, в който ръцете му започнаха да шарят по бедрата ми под масата. Отблъснах го любезно, той сякаш стана още по- настоятелен. Ядосах се, отидох да танцувам, смесих се с тълпата. От време на време го поглеждах - продължаваше да се налива.
В един момент се оказа пред мен и ме хвана за ръката в покана за танц. Какъв ти танц, бях като в менгеме в прегръдките му и отново ръцете му гадно зашариха по тялото ми. Толкова от празника, обявих, че се качвам да почивам, взех от колежките ключа от стаята и трепереща от нерви, хукнах нагоре.
Дори и не съм забелязала, че ме е последвал, влезе почти едновременно с мене. Нахвърли се да ме целува, ужасна воня на алкохол се разнасяше от него, опитах се да говоря, като с възрастен човек, казах му, че не го желая, да си отиде, да продължава да се забавлява долу. Не ми обърна внимание, казах, че ще викам, ако не се махне, а той с бърза реакция ме хвана за гърлото: "Обърни се", просъска. "Ще викаш ли, а? " Задушавах се. "Няма да викам", изхриптях...
Сега искам едно единствено нещо - дъщеря ми да замине в Германия при бившия ми съпруг, който от известно време живее и работи там. Да замине, да се махне от тук. Да замина и аз.