Обвинението срещу Мишо Шамара - за поругаване на знамето на Републиката - породи масово недоволство, достигащо до възхита в социалните мрежи. За тези социални амплитуди ще пиша. Другото е спиране на времето - процес, който захранва всяка авторитарна система, защото времето носи промени.
Уточнявам: За мен Биг Ша (Мишо Шамара) не е дисидент или жертва. Никой нямаше да чуе за него в национален план, ако скуката на прокурори с тоталитарни рефлекси, не бе изпрала нафталина от кецовете му. В България няма културно дисидентство, каквито разкази звучат в западните медии за Русия и момичетата от Pussy Riots.
Или пък напевът на Би Би Си, които направиха препратки между Биг Ша и "пуситата". Дисидентското движение увлича заради своите ценности и идеи за спазване свободата на словото и човешките права. Човешко право ли е обругаването на национален флаг? Ако е така, значи Биг Ша е дисидент.
Наскоро мой другар, когото ползвам като морален компас, ми писа за движението на анонимните. Движението на анонимните е толкова по-масово, колкото по-настойчива е претенцията на управляващите за цялостен, всеобхватен контрол.
Активист на анонимните е принуденият човек
Това е една масова терапия без правила, но с потенциала на световен протест, насочва ме компасът. Принуденият е същинският дисидент в България. Защото той се съпротивлява срещу тоталния контрол, партията-държава и диктатурата на низките страсти. Макар че тази съпротива често се случва пасивно - чрез удавена в алкохол мъка, псувни в кръчмата или вечер под одеялото.
Авторитаризмът (принудата) на днешна България се изразява в тоталността на образа, медийното възпроизвеждане на едно лице, с неговите лентички за рязане, жестове, дразнещата увереност и безпардонност в изказа. Липсата на изход, която създават всичките политически субекти, завършва тази авторитарна система. Наподобява рефрен на безизходицата, който звучи като задължителна молитва на деня.
Това са условията, в които вирее анонимният дисидент. Той пише по форуми, участва в групи на недоволството в социалните мрежи. Там принуденият намира своята свобода, без да има претенции за задължаващо минало или бъдеще с нови очаквания.
На пръв поглед в интернет се случват тектонични размествания на социални пластове. Сгъстено напрежение, което се изразява в появата на "групи на омразата", "на задруга срещу статуквото", на културното или етническото различие. Високата температура и налягане избухват като исландски гейзер в социалните мрежи. Именно създаването на групи и каузи - това са видимите ефекти.
Анонимното дисидентство има нужда от време, за да узрее. Интернет е само подиум за упражнения. Истинската социална гимнастика е на улицата и тя се случва, но спорадично. Преминава през самоорганизацията на недоволни, които решават, че трябва да върнат общото благо и да се опълчат срещу принудата. Ако се съмнявате, питайте орлите от моста.
Един цитат от полския журналист Ришард Капушчински (работил със службите, но приятел с истински дисиденти): "Априорните, авторитарните системи: в тях хората могат да съществуват благодарение на това, че спонтанно изработват подсистема на разнообразно патологично приспособяване. Така светът на неформалното позволява авторитарните системи да се запазят".
Въпреки всичко принуденият човек има нужда от водачи
За момента часовниците са спрени. Стрелките сочат към два проблема. Единият е, че част от движението на принудените припознава лица, безопасни за авторитарната система - носители на безразличие, удоволствие, култ към голия бедър и безкритичния цинизъм.
Вторият съществен проблем - болезнената липса на смелост на публичните лидери в българското общество. Мнозинството от тези, които могат да навият пружините на часовниците за нова промяна, нямат желание да поемат кръста на своето време. Тези, които могат да бъдат припознати като такива, са със сепсис, причинен от всеобщото омерзение. На никой не му се занимава с морални масовки. Ето как принудата довежда псевдогероите.
