Натъквали ли сте се наскоро на някои от онези трогателни и в същото време нелепи опити за сглобяване на идеалната жена. Развлекателните медии много обичат това странно упражнение. На базата на обществения вкус и статистически предпочитания се взимат отличителни физически белези на отбрани хубавици и се закачат един за друг, докато не се получи ново лице.
Така примерно от челото на Натали Портман, очите на Мила Кунис, скулите на Дженифър Лорънс, носа на Скарлет Йохансон, устните на Анджелина Жоли и брадичката на Холи Бери се произвежда нещо усреднено, което по определение би трябвало да е съвършената красавица.
Там е работата, че този колажен хомункулус* обикновено не е чак толкова впечатляващ, защото хем прилича на всички други - и това го прави априори посредствен, хем е различен в чудовищното си снаждане и разпознавайки отделните елементи, леко ти се догажда от подобен естетически Франкенщайн.
А и да не забравяме, че същността му е неясна, той няма характер и темперамент. Или ако има, то явно ще е сумата от индивидуалностите на нечий нос, брадичка и филтрум.
От друга страна трябва да признаем, че известна привлекателност е присъща на създанието, все пак така е проектирано, пък и всеки от елементите напомня нещо вече познато. Популярността на колажа, ако придобие живот, би трябвало да надхвърля тази на първообразите си. Слава Богу, експериментът с идеалното женско лице си остава само на хартия, което го прави безобиден урод от красота.
Уви, съществува друга сфера, където подобни същества оживяват
Голямата мечта на всеки политик е да няма нужда от избори; присъствието му да е иманентно, вътрешно присъщо на системата; неподлежащо на съмнение или промяна. За да се постигне тази цел е необходимо политикът да се превърне не само в част от пейзажа, така че да не можем да си представим (или най-малкото - спомним) какво е без него, но и да прилича на всички останали политици, ползвали се на един или друг етап с народна симпатия.
Ето как именно в тази сфера колажирането на белези и елементи е нормално, дори желателно. Част от заблуждаващата митология е, че са важни личностите с изявен характер и индивидуалност; естеството на процеса не допуска подобни хора, те бързо стават излишни. Само някои от елементите им могат да бъдат изрязани и присадени, защото политиката развъжда социални хомункулуси, не хора.
Предизборната борба е еманацията на опитите за създаване на идеалното лице
Всеки от кандидатите се опитва да изглежда максимално привлекателен и за тази цел имитира някой друг, чиято брадичка или устни (разбирай: поза и риторика) електоратът традиционно намира за атрактивни. Така в крайна сметка се получава мешавица, която ни представя кандидати, сглобени от различни части, включително и от един на друг.
Върхът при политическите хомункулуси разбира се е Бареков, който е всичко, което минава за харесвано - ляв-десен, европеец-националист, народняк-бизнесмен, интелектуалец-спортист и реформатор-реставратор. Естествено, че ще получи притеснително голям брой гласове, защото в него безплатният гласоподавател провижда нечия буза или вежда, за която винаги е копнял.
Но дори отвъд този политически Франкенщайн, наоколо е пълно с уроди от харизма, които се движат, усмихват, зъбят и пенявят като някой друг; или по-скоро като всички други.
Женските списания никога не казват какво се е случило с останалите части от първоизточниците, след като само един елемент е бил взет, но в кампаниите нищо не се похабява.
Това прави изборът твърде сложен, детайлите може да са подвеждащо различни, но усещането от всички е еднакво. Така в един момент е по-добре да подкрепиш откровения недъг или слабост, отколкото фалшивото снадено мейнстрийм съвършенство, което някои хитър апликатор за пореден път ти пробутва за автентично.
* хомункулус - изкуствено създаден човек
