Вече сме напълно убедени защо българинът не харесва политическата си система. Проблемът на е в устройството й (той не би харесвал и никоя друга); проблемът е в целта й. По дефиниция всички, от най-тежката диктатура до най-либералната демокрация, се опитват да извоюват щастие за общността. Това е градивният елемент на живота според всеки кандидат за власт; ето защо той е склонен да обещава всичко, което ще предизвика отделяне на ендорфини в краткосрочен или дългосрочен план.
Утопията, която политическите субекти ни описват, е собствената им версия за Прекрасния нов свят на бъдещето. Но точно както антигероят Дивака на Хъксли от едноименната книга, дълбоко в себе си ние не желаем натрапени блага, а си предпочитаме опасността и греха. И ние като него си държим на правото да сме нещастни. Защото поне в това сме сред световните лидери.
С течение на времето политическата ни система като че ли успя да загрее факта и затова се опитва да ни привлече към урните с аргумента, че само така ще имаме правото да бъдем недоволни. Логиката диктува подобна лексика да бъде изключена от политическото говорене, но при нас е право в целта.
Индиректно избирателната активност се насърчава с един много устойчив мотив. Разбира се, че и без да гласуваш, пак можеш да си си недоволен на воля. Но само пусналите бюлетина (няма значение за кого) ще се чувстват генерално прецакани и следователно двойно по-нещастни от останалите. И това ако не е постижение.
И друг път сме отбелязвали, че усещането за нещастност не е непременно лошо нещо. От психологическа гледна точка то може да е толкова приятно, колкото и да си щастлив, но е далеч по-заразително. Досега обаче не свързвахме тези изводи с политическия контекст сякаш едното е независимо от другото. А те са здраво свързани.
При нас концепцията за подреден живот, обещаван от партийните лидери, не работи, защото ние традиционно отказваме да им вярваме. Но въпреки това гласуваме за тях. Оптимистите биха казали, че го правим, защото все още таим надежда в демократичната система, дори когато сме изпълнени с колебания.
Но всъщност причината е друга: ние просто проверяваме можем ли да се почувстваме още по-зле. И затова всяка политическа формация от Прехода насам, която с гръм и трясък печели избори, свършва в крайна сметка с етикета „по-зле никога не сме били". Което е парадоксално добра атестация за управлението й.
Хората, които не гласуват, са обикновено онези, на които не им пука. Да не ти пука традиционно би трябвало да е предпоставка да бъдеш щастлив, но в родната ситуация нещата са обърнати и да не ти пука означава да си крайно уморен и разочарован, т.е. нещастен на предела на възможностите.
Единственият начин обаче да станеш още по-нещастен, при това съвсем легитимно, е да упражниш правото на глас идната седмица. Изборите у нас не носят надежда, те са източник на разочарование. Ако ще защитаваме репутацията си на най-нещастна нация, именно разочарованието е онова, което ни поддържа тонуса.
Сигурно няма да доживеем ден, в който партийните централи ще узреят за този извод и ще си подберат слогани като „Ние ще ви разочароваме най-добре", „Каквото и да кажем, не е вярно" или „Правим го за пари, не за вас". Но пък от друга страна това би вкарало някакъв разумен елемент в надпреварата и би представлявало спазено обещание. А нищо не разваля нещастието така, както спазените обещания.
