Сещате ли си за историята на Фабиен Шерисма? Нека я припомним накратко.
На 12 януари 2010 г. земетресение с магнитуд 7 по Рихтер разтърси Хаити. За минути столицата Порт-о-Пренс се превърна в каша от руини и трупове. Десетки хиляди сгради бяха срутени, жертвите надвишаваха 200 000.
В онзи драматичен ден петнадесетгодишната ученичка Фабиен се присъединява към тълпа мародери, наивно съзряла възможност за изгода в трагедията. Тя и семейството й от години събират и продават вехтории на мастния пазар. От срутена къща хлапето измъква два пластмасови стола и три картини. В опит да въведат ред, неколцина полицаи стрелят предупредително във въздуха.
Незнайно как един от куршумите поразява смъртоносно момичето
Снимката на детето с розова поличка и елече на ромбчета обиколи световния обмен. „За мен смъртта на Фабиен и историята й е остро напомняне за нуждата от обществена сигурност - с или без катастрофи". Така формулира посланието на най-въздействащия кадър авторът му, шведският фотограф Пол Хансен, получавайки наградата за снимка на годината.
Журналистът е многократен носител на подобни отличия и ветеран зад обектива. Да убиеш хлапе, защото е откраднало някакви боклуци, е тема от сериозно значение и повод за дискусия. Негов дълг е да документира подобни истории не от кръвожадност или воайорщина, а за да може дискусията да се състои.
Друга една снимка от същото място обаче разбуни обществото далеч повече
Неин автор е Нейтън Уебър, също опитен майстор с камерата. Кадърът му съдържа не само мъртвата Фабиен, локвата кръв и фаталните вещи, но и група фотографи, приклекнали на метри от нея в търсене на най-добрия ракурс.
Сред тях е и Хансен. Фокусът автоматично се измести. Хаити остана на заден план, бедността и мизерията избледняха; това, което се появи, беше проблемът за журналистическата етика.
Колко снимки трябва да направиш, преди да се притечеш на помощ; но дори да е късно, непокритият детски труп ли ще е трофеят на професионалните ти усилията?
Същите въпроси под една или друга форма бяха зададени и след появата на множество фотографии на жената, която се самозапали пред президентството в началото на седмицата. Защо вместо да се опиташ да загасиш пламтящото човешко същество, натискаш спусъка на апарата, за да уловиш агонията му?
Къде свършва професионализмът и започва човещината?
Няма начин да не сте се попитали. Преди да се втурнем да клеймим дружно от удобната позиция на общественото възмущение, нека обърнем внимание на няколко детайла.
Уебър, онзи, който показа фотографите като лешояди и отпуши бента на негодуванието, не е по-различен от Хансен. Неговият коментар на събитията няма по-морален аспект, нито по-справедлив, макар така да изглежда на пръв поглед. Той просто е избрал друг ъгъл към трагедията, която я прави още по-дълбока и многопластова.
Това, че чисто позиционно се дистанцира от фотографите в кадъра, е илюзия; той също е един от тях - документира събитие, върши онова, което смята за свое основно задължение; етиката на извънредното има друг фокус, но спазва същата логика.
Днес за всеки от нас е изключително комфортно да заеме позицията на съдник. В този сюжет ролите предварително са разпределени, преди да ни бъде известно нищо. Имаме човешка трагедия, която в схващанията ни по един или друг начин е причинена от сблъсъка на личността с държавния апарат - за аргументиран избор или ментална нестабилност става дума, но на практика е едно и също.
Гигантското зло е отредено за абстрактния управленски механизъм, дирижиран от друг вид хора (нечовеци, политици) и те довеждат нас, обикновените, до отчаяние. Функцията на по-ясния злодей, слугата на аморфната злина, е запазена за журналистите; особено онези, които притежават не халтавата сила на некадърното перо в мърляви сайтчета, а другите - с безкомпромисно документиращата фотографска техника.
Те ретранслират ужаса, следователно носят отговорност за него
Но не е ли всеки един от коментарите относно събитието вид документ? Колко от тях са подвластни на етиката, която иначе изискваме от другия? Едните очевидно трябва да са в позицията на Хансен - лешояда, докато другите са Уебър - изобличителят. А всъщност става дума за едно и също.
В понеделник следобед една жена реши да направи публична декларация. Точното й съдържание и мотивите й едва ли някога ще станат ясни. Тя обаче не избра за акта си усамотението на дома, а площадът на вниманието ни. И с този избор постигна търсения ефект. Ние до един регистрирахме трагедията и я коментирахме къде с такт, къде с липсата на такъв. Сами избрахме ъгълът, от който да го направим.
Лично решение на всеки е кой да попадне в кадъра му - дали нещастната жертва на собствената си агресия, дали реакцията на фотографите, обърканите минувачи, политиците, държавата, света - кадърът може да е огромен. И като при всеки фотограф - от онези пред президентството до Хансен и Уебър, единствените, които няма да ги има никога на снимката, са тези, които я правят.
Предмет на обсъждане винаги е етиката на другия. Съдим останалите по действията им, сами се съдим единствено по намеренията си. А, по дяволите, нима те винаги не са добри?
