До днес му вярвах. До този 10 ноември.
Господи, докъде я докарахме. Да вярваме на Бойко. А слушахме "Свободна Европа". На "вефа". Това е радиоапарат - произведен в Рига. А тя бе по-близо до Германия. Оная - Западната. Затова му вярвахме повече на вефа.
Там чухме за "брадатите" Тренчев и Собаджиев. И за Жельо. За бай Милан и Стефан Савов.
Помня кои ни говориха на първия митинг - Вагенщайн и Владимир Левчев, Воденичаров и "дисидентът" Жельо. Те ни говореха за "перистройка ".
А ние умирахме от кеф. Радвахме се на плакатите: Тошо с раиран костюм. Викахме с тъмните жени: искаме си имената. Колко сила имаше в тези хора. Чак страх да те хване. Трябва да им признаем - бяха викали свободата преди нас.
А ние се озъртахме на този митинг. Страх ни беше. Че ни будеха. От съня. Оня, 45-годишния. Времето на смърт. За цялата ни интелигенция. Времето на лагерите. На хилядите съсипани животи, на "комсомолски" бригади. "Ние изграждаме прохода - проходът изгражда нас". Хубаво ни изгради - направи ни каменни. Приспа ни.
Тровеше ни "Кремиковци". А те ни пееха за "чиличните ръце" на металурзите. Приспивна песен.
Обгазяваха ни в Русе. С интернационалната помощ на братския румънски народ.
Искаха да сме 13-а република на великия СССР. Подстригваха ни косите, а с това и мислите. Драха ни тесните панталони. А всъщност ни късаха мечтите
И мислехме, че всичко ще свърши на 10 ноември.
Глупости. Така ни каза наскоро Бойко. Не можел да се мери с Тошо, с построеното от него.
Вярвах му на Бойко. Но рухна, за да... духа обувките на Тошо.
Ще преживеем още един. Щом минахме през Тошо, оживяхме през Лукановата зима, през царски обещания... Щом ни управляваха трима наведнъж.
Само че...
Уморих се да почваме отначало. А вие?
